Прибирах се привечер от обичайната разходка с кучето ми
и минах покрай нашето място,
нашето
тайно
място.
Нямаше как да не си припомня неволно всичките летни дни,
които прекарвахме там,
за да се скрием под дърветата и храстите от жаркото слънце.
Не можех и да не си спомня как излизахме рано сутрин,
обед се криехме там,
а вечер скитахме някъде из малкото ни градче докато слънцето залезеше
и родителите ни вече се притесняваха за нас.
Нямаше как да не се сетя и за тайния вход,
и за въжето, което ни водеше до същината на нашето тайно място и
до същината на нашата лятна прохлада;
въжето,
което ни водеше и до изхода.
Същото въже,
вдясно от което се намираше кварталният магазин, от където си купувахме ледени сокчета в горещите часове на деня.
А сега...
Сега само аз от нас двамата минавам покрай нашето място.
И при това тайното ни място е станало толкова тайно,
че е скрито от нас самите дори -
храстите са пораснали,
също като нас.
И започвам да се чудя
дали въжето се е разпаднало с годините,
точно
като
нашето
приятелство.
© Симеон Все права защищены