Днес казах ли ти колко те обичам?

А всички имена с които те наричам?

Показах ли ти ясно своята любов?

Направих ли деня ти да изглежда нов?

Огледа ли се тайно в моите очи?

Видя ли в тях любовен трепет да блести?

И сложи ли си на гърдите моя накит?

За да блестиш по-силно и от злато.

Заплете ли в косите си цветя красиви?

Гримира ли очите, палави, ревниви?

Накара ли ме да почувствам с дума, с жест,

как тялото ти праща ми любовна вест?

Повярва ли на сълзите във моите очи,

на мъката, която често в тях личи?

Затуй, че не успяхме с теб да се намерим,

години в щастие и радост да отмерим?

Усети ли, че аз до късно през нощта,

стоях и гледах, как усмихваш се в съня?

Почувства ли ръцете ми които безпощадно,

прегръщаха и милваха те жадно?

Как устните ми топли в мрака,

тъй страстно и покана без да чакат,

целуваха прекрасното ти тяло,

което на съня се бе отдало?

Разбра ли, че очи не склопих аз?

Стоях и гледах те до ранен час...

Осъмнах тихо, в нямо съзерцание,

стаил у себе си единствено желание:

да ти прошепна как съм се гордял,

със тебе – моят Тадж Махал...