Grimoir (Фредерик)
36 265
7 nov 2005, 10:30

Върколак 

  Poesía
1113 0 5
когато Луната изгрее,
когато звездите блестят
и нежно полето облеят
лъчите, които струят,

тогава излизам самотен,
тогава се втурвам навън.
понякога с писъk сиротен
и винаги като насън.

и с воя си казвам на мрака:
"отново ще бъдем едно".
не бих го оставил да чака,
а бързам, не питам защо.

не искам да знам и да помня.
не искам да бъда човек.
харесва ми тази ирония
в гласа ми, учудващо мек.

не мразя когото убивам,
не мразя и не съжалявам,
дори като зъби забивам,
обичам, защото спасявам.

© Фредерик Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??