Grimoir (Фредерик)
36 265
7 нояб. 2005 г., 10:30

Върколак 

  Поэзия
1021 0 5
когато Луната изгрее,
когато звездите блестят
и нежно полето облеят
лъчите, които струят,

тогава излизам самотен,
тогава се втурвам навън.
понякога с писъk сиротен
и винаги като насън.

и с воя си казвам на мрака:
"отново ще бъдем едно".
не бих го оставил да чака,
а бързам, не питам защо.

не искам да знам и да помня.
не искам да бъда човек.
харесва ми тази ирония
в гласа ми, учудващо мек.

не мразя когото убивам,
не мразя и не съжалявам,
дори като зъби забивам,
обичам, защото спасявам.

© Фредерик Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??