ПО ЯВОРОВ, "ГРАДУШКА" и" НА НИВАТА

               /поема/

/основно преработена!/

Нощта над селото тъмнее.

Дълбоко още спи Денят .

Едва на Изток руменее...

Звездите още се броят.

Сърпа си е Луната скрила,

прибира сетните лъчи...

Зорницата е подранила,

и в утрото се весели!

Баща ми е на крак, на двора.

Сънят му бяга от очи.

Той, като всички селски хора,

пресмята нещо и мълчи...

И по гърба му, пулса бяга,

а  и лъжичката тупти.

Днес за вършитба той се стяга...

И нещо му се инати...

И майка ми, със него стана,

и нещо в кухнята гълчи...

И нас подканва за хармана,

и карайки се... ни теши.

И ние двамата, с сестра ми,

наплискваме с вода, лица,

настръхнали като "цунами",

започваме така деня...

О, ние още не познали,

щастливите си детски дни,

тъй рано шиите се дали,

живота да ни зажегли...

Ний помним мъките от лани,

тогава казахме: "Аман"...

Сега като в лозе небрано

стоим  във пустия харман!

С ненавист детска накипяла,

ний тръгваме и този път...

Та ножа в кокала опрял е,

усещаме го в свойта плът!

Деня във тъмното се крие,

но скоро слънце ще пече...

И жегата, като фурия,

във Ада ще ни завлече!

ГЛАВА ВТОРА

Когато слънцето изгрее,

и тръгне в своя летен път,

пак утрото ще се засмее,

мечтите ще добият плът...

И птичките, като запеят,

омайни песни  с чуден глас,

тъй както само те умеят,

ще има радост и за нас.

Но жар засипе ли небето

и плувне лятото във зной,

във огън пламне ли полето,

във този свят ти, не си свой!

Краката ти, тогаз натегнат,

оловото им  натежи,

ти ставаш, като вола, впрегнат,

и мъката, за теб важи!

А трябва още да се трудиш,

а работата не спори!

И ти като хитрец, се чудиш,

на сянка, как да постоиш...

Как ти от старата диканя,

ще сквасиш уста със вода.

Лайната волски, със копаня,

как ще оставиш, настрана...

Въртиш, до втръсване в хармана...

И лееш пот, във този пек,

и чакаш чудо с теб да стане,

че пак ти да си жив човек!

И близките ти изнемогват.

На този страшен хал са те!

О, всички, работата погват...

Измъчени стоят и те!

ГЛАВА ТРЕТА

Разстлахме житото в хармана,

диканите да го ситнят...

И волския ни впряг захвана,

във кръг по него, своя път.

Щом сламата добре е смляна,

и житото се отдели,

събира се на куп харман...

Веялката пък, ги дели.

И ей така, от ранна сутрин,

вършеехме да вечерта...

И нашите молби, нечути,

са вопъл глух, във песента.

И късно вечер, уморени,

напрягахме се, да не спрем.

И детската душа, застене,

в Сезифовския  се ярем!

Ний пеехме, за да не плачим.

И беше тъжна песента...

И все след мъката се влачим,

в очакване на есента...

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

В небето, като птиче малко,

бухлат се облак появи.

И все към слънцето се стрелка,

в ръцете си да го държи.

Зарасна то, като лавина,

и черен облак си стана!

О, Господи, дано отмине,

спаси ни днеска, от Злина!

Но черните кълба се трупат,

по целия небесен двор,

и бързо слънцето затрупват...

И мълниите влизат в спор!

Дано минутка, да почака,

пък после цял ден, да вали...

Но то нахалното не чака....

Сърцето, да те заболи!

Затичахме се по хармана,

житото някак, да спасим,

надежда, капка не остана...

И днеска ли ще изгорим!?

С последни сили!.. Няма време!

Ще можем ли, да го спасим?

О, Господи! О, дай ни време!

В дъжда, побъркани, стоим...

И тичаме пак по хармана,

с гребла, със  вили и тави,

и лудницата се захвана,

напразно всичко бе, уви!

За жалост почна и градушка -

проби се черния таван,

земята почна  да се люшка,

и  щракна   божия капан!

Наказваш ли ни, мили Боже,

д жегата със град и дъжд...

Със селяните  ти все можеш,

да се разправиш, изведнъж!