*** (Вървя по „Раковски”...)

Вървя по „Раковски” с ръце в джобовете,
провирайки се през човешкия дим.
Съдба е окаляла белите камъчета
и не съзирам вече сред тях снимка.
Като лика на истинска перла
искреше белият камък.
Отправя към птица послание
от огън роденият  заник.

Вечер чешмичката на „Попа”
група бедняци събира.
Към минувачите никой не гледа,
делейки бутилката бира.
На ъгъла старец разгъва
своя вехт акордеон.
Момичета с виола и чело
свирят за храна и подслон.
Минувачи са свели глави,
топлят ръце в джобовете.
Защо мърморят? Нали
избираха и стари и новите.

Цигуларка до площад „Гарибалди”
с музика топли своето куче.
Глухи, хората подминават -
животът така ги научил.
Просяк лежи сред мръсния сняг
с оголена рана на крак.
Отминават го тълпите от гърци,
но и за нас той не е брат.
Опитват се тъпани да разбудят
дълбоко заспалия сив град.
Напразно! Хора отдавна не идват
на този, някога пълен, площад.

По „Солунска” дърветата залиняха,
на моята улица отдавна ги няма.
Пред книгите на „Славейков”
разхождат се кучета,
слугуват медии на измамник.
Гугутките са отдавна изчезнали,
прелитат врабчета унило.
Старецът, ронещ трохички,
е сменен от маси за бира.
Край тях е пълно с момичета,
надигащи гордо бутилки,
псуват и се блъскат момчета,
като стадо овце пред хранилка.

Един художник често нощем
рисуваше ваза с цветя.
Всичко бе поставил в нея
– бял люляк, огнена роза,
дори кокичето смело –
предвестник за пролетта.
Денем го виждаха в парка,
отметнал нагоре глава.
Какво ли търсеше в горе,
там, в небесната синева?
Очите му отдавна не служеха,
но все още имаше твърда ръка.
Рядко рисуваше хора,
с които го срещна съдба.

Четири картини подари
и вече се приготви да си иде.
На този свят все пак, нали,
животът е една корида.

Който животът обича,
не се бои от смъртта.
Защото е негова карма
да живее сред пролетта.
Без значение е за него
хорската завист и злоба.
Да не намира истинска обич –
това е неговата прокоба.

Понякога завършва животът,
без да те целуне Смъртта,
но никой не дава ти право
да изречеш заветни слова.
Заваля навън градушка,
Едра, като мъка в нечия душа.
Пейка в малката градинка
остана си завинаги сама.