Като тебе, като мене, като нас, покрито с облаци небето е от час.

И точно като нашите души – разпилява, сипе мълниите си.

Дали отдавна сме така?

Или поне във юли ще се оцветим с дъга?

Не знам, уви, но виждам силно да вали, вали…

Сърцата ни приятни, топли, танцуващи прегърнати,

а после ни остават само вопли...

И пада дъжд пороен, летен – за да измие всеки спомен цветен.

Че след бурята на две тела, кротко скланяме обрулени глава.

Разбити, разрушени лодки!

В живота си ще станем ли по кротки?

Или така ще бъде во веков, ще си умираме за порив нов…?