Каква дружина бяхме само! -
четири пръсти свити в юмрук!
За палец ни служеше мама
и нямахме нужда от друг.
За празник и делник, за мъка,
за помен и сватба, за сбор.
По мамина светла заръка,
бяхме винаги онзи отбор:
дето плуга държеше без страх
и въртеше косите с финес.
На мотиките звънкия смях
още столично помня и днес...
Но животът е, казват, и псе,
и понякога хапе до кръв.
Мама мъката своя преде -
тънка нишка от пъпната връв...
На небето е брат ми сега
и горчиво е, сякаш пелин...
Под забрадка от черна тъга,
жали мама единия син.
© Димитър Никифоров Todos los derechos reservados