За болката... и прошката

Раниха ме в сърцето… зверски!

И пресушиха двете ми очи.

Превърнаха денят ми в огън.

Горя!… Но нищо не личи!

Бе сутрин… август… знойно лято.

Неподозираща се суетях.

За работа се стягах аз, когато

животът ми изневиделица… умря!

Ела… във болницата… катастрофа!

Един умрял, пострадали мнозина

…надежда има, скенерът го каза…

И все пак – майка ми почина!

Безсилие и шок… не, невъзможно!

Какво ще правя?… Татко, ами ти?!

Лъвът, какъвто винаги го помнех,

пред погледа ми мигом се стопи!

Как в миг животът ни се преобърна –

щастливи хора, обич, пълнота.

Помня как за последно я прегърнах…

и мириса на нейната коса!

Разяждащата болка си направи

безспирен празник в нашите сърца.

Опустоши дома ни, празен го остави…

Кой ще ни посреща тук сега?!

Боли… и пак боли… и пак…, а трябва

да бъда силна – имам две деца.

Къде е баба, ах, къде е баба?

Учудени са детските лица.

Не зная колко време ще отнеме.

Не зная как ще дишам след това.

Да, шофьорът за смъртта й обвинен е,

но как това ще ни я върне у дома?

Болезнено отмятах дни, години.

Броих ги, търсех сила да вървя.

В мен нещо се надигаше „Прости му!

Не го съди, не си му съдия!”

И мира не ми даваше таз мисъл.

Като кинжал в сърцето се заби.

Нали мъдрецът Божи бе написал:

„Както на теб простиха, тъй и ти прости!”

Как се прощава нещо тъй ужасно?!

Как да протегна към убиеца ръка?!

…О, няма да съм първата, която

простила е на другиго греха!

Един ми бе простил и мойте грешки.

Един на кръста бе застанал зарад мен.

И носещ греховете ни човешки

проля кръвта си в празничния ден!

Щом тази истина разкъса

в живота ми на мрака пипалата,

аз прошка дадох!… Не, не ми бе лесно!

Но върнах си отново свободата!