За душата клета

14 feb 2015, 22:22

Poesía » Otra

298 0 3

Вече слънцето ми пада ниско

и постната ми сянка се разтяга.

Сещам, че и краят ми е близко

и кръвно вече в шапката ме стяга.

Залезите вече ми са тежки

и всяка нощ за мене е тегоба.

Радостите в мъките човешки

потъват вече в мисълта за гроба.

Но душата пък е окрилена,

защото предстои да се преражда.

Всяка сутрин с мене споделена

във нея радост утринна поражда.

И трепери, като пеперуда

във къщичката топла от кръвта ми.

Тя се радва вече, като луда,

че ще напусне скоро и плътта ми.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Ve2666 (Василка Ябанджиева)

2015-02-15T10:28:32+02:00

" Тя се радва вече, като луда,
че ще напусне скоро и плътта ми."
Не мисли за смъртта, а пиши все така хубаво!
Eia (Росица Танчева)

2015-02-15T08:36:12+02:00

Замисли ме и ме развълнува, Ники...
voda (Елица Ангелова)

2015-02-15T01:51:27+02:00

А защо да мислим за неизбежното, Ники?!
Щом душата остава, значи и смъртта е форма на живот.
Посрещай изгревите с усмивка и пиши светли стихове.