За душата клета
Вече слънцето ми пада ниско
и постната ми сянка се разтяга.
Сещам, че и краят ми е близко
и кръвно вече в шапката ме стяга.
Залезите вече ми са тежки
и всяка нощ за мене е тегоба.
Радостите в мъките човешки
потъват вече в мисълта за гроба.
Но душата пък е окрилена,
защото предстои да се преражда.
Всяка сутрин с мене споделена
във нея радост утринна поражда.
И трепери, като пеперуда
във къщичката топла от кръвта ми.
Тя се радва вече, като луда,
че ще напусне скоро и плътта ми.
© Никола Апостолов All rights reserved.
