Ела със мен и нека ти разкажа
история за чудни светове.
Принцеса тук живяла е отдавна,
по-приказна от синьото небе.

Очите ù - по-жежки от огнище,
а думите - по-сладки и от мед,
и кой я видел - мигом я обиквал...
Но във гърдите носела тя лед,

а не сърце, та то да се разтупка.
Стояла в свойта кула сам-сама
и чакала заветната милувка,
която да ù върне любовта...

Че тегнела над нея клетва тежка -
да я обичат всички и навред.
Проклел я зъл човек да не усеща
любов и страх във своето сърце!

И тъй летели дните покрай нея,
но днес бил нов, различен от преди...
Накарало я в миг да онемее
туй, що видели двете ù очи -

Небето се отворило от огън,
вода и вятър, гръмове, искри...
Разбрала тя едно - сама не може...
Тогава той дошъл да я спаси!

Понесъл я на гръб през планините,
сто пъти се разминал със смъртта
и на крака останал пред вълните,
за да не я остави пак сама.

И бурята заслушала се тихо...
А в тишината - храброст, доблест, чест.
Поклон му сторил огненият вихър -
той, дето разтопява всеки лед.

А рицарят, държейки я в ръце си,
изправен под горящото небе,
усетил долу вляво под сърцето,
до своето, и нейното сърце!