Стъпала изкачвах цяла вечност,
спирала безкрайна като нощта,
обвита в мрака, паяжина крехка,
изгубена дълбоко в моята глава.
                
Покрити с кръв са дъските мръсни,
ходилата боси лепнат в чернота,
покрит съм с нея, съсирена и гъста,
аз катеря се нагоре без да спра.
                
А под мене чувам бързи стъпки,
гони ме безспирно демонът с една ръка,
стигне ли ме, хвърля се жесток и съска,
отваря раните и пропада в тъмнина.
              
И отново всичко се повтаря,
аз катеря се нагоре, търся светлина,
част от мене гони ме, но все пропада,
тя търси своята откъсната душа.
              
Когато стъпалото последно аз прекрача,
ще ме посрещне горе пред заветната врата,
и усмихвайки се пред ключалката в здрача,
ще се слее с мен, прекрачвайки в деня.
            
И кой кого гони, кой е злото и доброто,
кой е демонът, в черна скръб покрит,
кой отваря белезите стари, ровейки дълбоко,
в процепите тъмни на кошмара скрит.
            
Кой е ангел, кой е богът търсен,
кой откъсна стръвно своята ръка,
за да я хвърли в челюстите мръсни,
на глутницата ненаситна, лаеща в калта.
        
Аз един съм, бродех в тъмнината,
гонех себе си, бягах пак от себе си, все там,
но изкатерих в ада стъпалата,
изплатих дълга си, не чуствам вече срам.
        
Сред кучетата и овцете се гушите вий кротко,
не ви и стиска, да дадете свойта кожа, кръв,
скрити сте уютно зад маски кучешки и овчи,
но аз открих се и дадох свойта плът за стръв.
        
След това преборих се и със себе си отвътре,
но сега съм жив и няма да простя,
други като мене аз ще търся,
че съм последен от вида си, няма да се примиря.
        
Не съм ни куче, чудовищно и злобно,
нито скучна и глупава овца,
не съм и свиня, маскирана удобно,
аз човек съм и си плащам за това.

А ти какво си?

Страх ли те е от мен сега?

Николай Цветинов (Meddle), 2009

Между Демони и Божества (XII)