Написах стих на листа ала го забравих
и думичка във паметта ми не остана.
А хората се чудят този ужким е поет,
а дума не обелва като темерут заклет.
Но хората които словото на лист редят,
не помнят писаното си от първи път.
Забравили са словото от тях написано,
не в думи, а в емоции са те душа описали.
Душата води от сърцето тука всеки стих,
на листа бял струи отвътре допир тих.
А средство думите са да не е душата тайна,
коя и как попада в стих въпрос на случайност.
За думата е чест душата на мига тя да улучи,
успее ли за чувствата ти тя и други да научи.
Тогава вгражда се душата ти частица важна,
и често сълзи в чуждите очи потичат влажни.
Поетът после бавно своят стих преглежда,
и сам от себе си е смаян думите си как подрежда.
Напряга паметта си стих забравен да запомни,
емоциите в стих до гроб сърцето му ще помни.
© Петър Петров Todos los derechos reservados