Написах стих на листа ала го забравих

и думичка във паметта ми не остана.

А хората се чудят този ужким е поет,

а дума не обелва като темерут заклет.

Но хората които словото на лист редят,

не помнят писаното си от първи път.

Забравили са словото от тях  написано,

не в думи, а в емоции са те душа описали.

Душата води от сърцето тука всеки стих,

на листа бял струи отвътре допир тих.

А средство думите са да не е душата тайна,

коя и как попада в стих въпрос на случайност.

За думата е чест душата на мига тя да улучи,

успее ли за чувствата ти тя и други да научи.

Тогава вгражда се душата ти частица важна,

и често сълзи в чуждите очи потичат влажни.

Поетът после бавно своят стих преглежда,

и сам от себе си е смаян думите си как подрежда.

Напряга паметта си стих забравен да запомни,

емоциите в стих до гроб сърцето му ще помни.