Завързала си моите ръце
с твоите окови - приковала,
завързала си моето сърце,
взела си го, после го изяла.
И всичко уж е само за последно
и всичко уж за дето ме отричаш,
но ти си тук и може би е редно -
веднъж и ти да ме обичаш.
Не съм пиян, а може би съм много,
много съм напит от чакане и мъки,
но нищо, нека щом не можеш ти,
нека господ днес да ме осъди.
Нека ада се превърне във бардак,
в пианобар, в един разцъфнал кестен,
в пролет - след която пак
лятото за мен ще е горещо.
Та, ти коя си днес да ми отмъкнеш
надеждите, поуките и края,
та, ти коя си днес да ми изтъкнеш,
че ти си всичко, за което аз мечтая?
Коя си ти да вземаш моите успехи,
коя си ти да искаш мойто нямо утре
и нощите, които адски леки -
казваха, че ти ще ми се сбъднеш?
Не, ти не си за моята трапеза блюдо,
не, ти не си за мойта скръб солница
и даже и не си и нещо лудо -
което съм събирал в захарница...
Ти си просто моята немилост,
ти си просто кръвавата струя,
която сещам аз във лудата си лудост,
която кръв не мога да измия...
Прокълнал съм аз тез бледи чувства,
дето в мене са засядали кат хапки,
които карат ме да влизам в блудства,
както моите сълзи тъй влизат в капки -
дъждовни, скрежни или росни,
задъхани – през вятъра промити,
които ми миришат на приморски -
черни водорасли нейде скрити...
О, колко те обичам и те мразя,
о, колко те изпъждам и те връщам,
защото може би и ти си тази,
която в мене пие и повръща,
защото с тебе съм издигнал паметници -
мраморни, графитени и кухи,
които като малки сиви птици -
крият се във шепите ми сухи.
Забравила си се в сърце ми празно,
забравила си се във мойта мисъл,
забравила си се безкрайно, безобразно,
забравила си колко те обичам...
© Никола Борисов Todos los derechos reservados