Забравила си
Завързала си моите ръце
с твоите окови - приковала,
завързала си моето сърце,
взела си го, после го изяла.
И всичко уж е само за последно
и всичко уж за дето ме отричаш,
но ти си тук и може би е редно -
веднъж и ти да ме обичаш.
Не съм пиян, а може би съм много,
много съм напит от чакане и мъки,
но нищо, нека щом не можеш ти,
нека господ днес да ме осъди.
Нека ада се превърне във бардак,
в пианобар, в един разцъфнал кестен,
в пролет - след която пак
лятото за мен ще е горещо.
Та, ти коя си днес да ми отмъкнеш
надеждите, поуките и края,
та, ти коя си днес да ми изтъкнеш,
че ти си всичко, за което аз мечтая?
Коя си ти да вземаш моите успехи,
коя си ти да искаш мойто нямо утре
и нощите, които адски леки -
казваха, че ти ще ми се сбъднеш?
Не, ти не си за моята трапеза блюдо,
не, ти не си за мойта скръб солница
и даже и не си и нещо лудо -
което съм събирал в захарница...
Ти си просто моята немилост,
ти си просто кръвавата струя,
която сещам аз във лудата си лудост,
която кръв не мога да измия...
Прокълнал съм аз тез бледи чувства,
дето в мене са засядали кат хапки,
които карат ме да влизам в блудства,
както моите сълзи тъй влизат в капки -
дъждовни, скрежни или росни,
задъхани – през вятъра промити,
които ми миришат на приморски -
черни водорасли нейде скрити...
О, колко те обичам и те мразя,
о, колко те изпъждам и те връщам,
защото може би и ти си тази,
която в мене пие и повръща,
защото с тебе съм издигнал паметници -
мраморни, графитени и кухи,
които като малки сиви птици -
крият се във шепите ми сухи.
Забравила си се в сърце ми празно,
забравила си се във мойта мисъл,
забравила си се безкрайно, безобразно,
забравила си колко те обичам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Борисов Всички права запазени
