Казват, че светът ще си отиде в огън.
Или във вода. Аз казвам, че ще си отиде в любовта.
И в хилядите мисли и желания, обземащи в тоя светъл миг и моята душа.
И хилядите чувства и копнежи, насочени към вечността.
Забравени китари звуци нежни произвеждат,
забравени места… в мислите ми се процеждат.
Като течащата вода, тъй и това ще отмине... да.
Аз зная. Но нима така е по-лесно?

Отнесена от вихъра е моята душа, 

отнесена на кораба със белите платна.
И иде нощ, отива си денят.
И иде есен, лятото е свършен факт.
Парченцата на нашите сърца са разпилени, знам. 
Да, знам – навред са те из земните недра.
Учудващо ли е, кажи? Не сме виновни…
Да, живи сме сега, а другите не са.

Но виж това – да, точно, оцеляхме.
И не защото бяхме все сами.
В гората нейде грозно гарван грачи
и няма вече приказната синева.
Мечтите може и да са безплатни,
но в сълзи се измерва тяхната цена.

Ела, ела и с вятъра вземи ме,
понесъл мислите ми върху призрачни крила. 
Там нейде, в морска ширина
стои и чака вярно корабче със белички платна.
Едва ли можем да гадаем, едва ли можем да мечтаем,
Но ето – там аз виждам път и изход,
и виждам аз света по начин друг.

Ела… ний двамата да бъдем сила,
когато слабостта не може да просъществува.