Замръкне ли късият ден във прегръдка на есен,
си спомням за баба – легенда от мен невидяна.
За нея разказваше татко. Гласът като песен
посял е в сърцето ми гордост със звън на камбана.
Запомнил я строга, но смела жена, куражлия,
облечена в черно, че дядо убили на фронта.
И вуйчо намерил смъртта, като млад харамия.
Живеела с болка – по-силна от шпорите в коня.
Та с този кон баба излизала в добата тъмна,
да иде на лозето, гроздето тя да отбрани.
И цяла нощ стреляла с пушка докато съмне,
крадците да плаши, маврудът на вино да стане. ...