Закъсняла наздравица
Замръкне ли късият ден във прегръдка на есен,
си спомням за баба – легенда от мен невидяна.
За нея разказваше татко. Гласът като песен
посял е в сърцето ми гордост със звън на камбана.
Запомнил я строга, но смела жена, куражлия,
облечена в черно, че дядо убили на фронта.
И вуйчо намерил смъртта, като млад харамия.
Живеела с болка – по-силна от шпорите в коня.
Та с този кон баба излизала в добата тъмна,
да иде на лозето, гроздето тя да отбрани.
И цяла нощ стреляла с пушка докато съмне,
крадците да плаши, маврудът на вино да стане.
Признавам – не мога да пия, от малко ме хваща.
Навярно, защото не ме е прегърнала баба,
не ме е приспала с попара от вино... Днес плащаме
на нашето време срама за душите ни слаби.
Но искам да вдигна наздравица, всички да пият
за тези жени като нея. Открийте ги само!
Те вече не ходят със пушка и черна шамия,
но носят живота, дори след смъртта си, на рамо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
