Закъсняло щастие

Закъснялото щастие чука на твойта врата

като пътник напрашен, нечакан, дошъл отдалече.

Да бе млад, би го буйно прегърнал за миг през врата,

а сега само казваш: “Добре дошло. Влез. Добър вечер.”

То се пита, дали ще намериш за него место

в този дом, где късмет и усмивка от край време липсват.

Че не го заслужаваш, че вечно за друг ще е то -

твърде дълго живял си със тази нерадостна мисъл

и на себе си думал с тон реалистично горчив:

“То при тебе ще дойде на куково лято, на въ` рба.

Пий студена вода и пред свършени факти мълчи -

кой какво надробил е, това му се пада да сърба.”

Твойто щастие ще си признае: “Аз късно съм, знам -

изтърсачето малко, родители що подмладява.

Свойте рани със мен излекувай, че сещаш се сам -

той, животът, със теб и без теб, все едно, продължава.”