В морето бавно погледът се носи...
Тъмнее вече морската вода...
Ситнят към къщи стъпалата боси.
Отиват да се срещнат със нощта...
Небето е рубинено червено...
Изцеждат се от Залеза лъчи.
След блясъците гледам уморено.
Душата ми неистово мълчи!
Не знам защо, но туй ме натъжава...
О, аз не съм аскет и богослов!
В душата ми неизживяното остава.
Аз чакам Романтичната любов!
Болезнено аз чувствам Самотата!
Аз търся орбита, да за кръжа...
И да тикова в себе си два Свята
и като мъж до край да издържа.
Макар че съм на прага на Живота
и търся свойто място във Света;
и с много труд превземам всяка кота,
аз с две ръце очаквам Любовта!...
От Самотата си се натъжавам!...
За туй, че още не съм срещнал Любовта!...
От мене вземат! И на други дават!
Несправедлив, за мене, е Света!...
© Христо Славов Todos los derechos reservados