Защо?

Защо? 
Защо дойде? 
Защо си тръгна? 
Защо не спря? 
Защо ме прокле? 
  
Защото ме обичаш? 
Или може би мразиш? 
На тъга ли ме обричаш? 
А може би сърцето ми пазиш? 
  
Глупости... 
Само празни думи  
и безсмислени заблуди! 
Извинения пусти... 
  
А колко копнях! 
Сега проклинам... 
Дали отрезнях? 
Вече нищо не знам... 
  
А как те обичах... 
Срам ме е да призная... 
Само след тебе тичах... 
Не можех да се позная... 
  
Тогава усмивки, 
сега сълзи. 
Това ли е извода? 
„Щастие има! 
Но кратко...“ 
  
Питам те само защо? 
Какво лошо направих? 
А на кого? 
А не се ли поправих? 
  
А може би аз съм виновна! 
Може би аз те накарах! 
Била съм твърде отровна! 
Боже, защо продължавам? 
  
  
  
Хиляди въпроси, 
Хиляди мисли, 
а ти си само един, 
и то какъв… 
  
Сега те оплювам, 
но обичах те преди. 
Толкова силно, 
че все още боли. 
  
Това е краят нали? 
Този път няма прошка, 
само сълзи… 
Толкова много сълзи. 
  
А ти? 
Ще го забравиш ли? 
Ще плачеш ли и ти, 
или вече ти мина? 
  
Любовта е болка. 
Май само това знам. 
Стига ми толкова. 
Ще изляза от този капан! 
  
Излез и ти. 
Краят е грозен, 
но хубаво беше преди 
Нека загърбим този момент изтормозен! 
  
Въпроси много, 
а смисъл в тях няма. 
Осъдих те строго, 
а за всичко са нужни двама. 
  
Спирам до тук, 
всичко вече се каза. 
Като теб няма друг, 
но пък може би е само една фаза… 
  
Тръгни си 
и, моля те, не се връщай. 
Нова книга купи си, 
а на тази страниците не обръщай!