Защо?
Защо дойде?
Защо си тръгна?
Защо не спря?
Защо ме прокле?
Защото ме обичаш?
Или може би мразиш?
На тъга ли ме обричаш?
А може би сърцето ми пазиш?
Глупости...
Само празни думи
и безсмислени заблуди!
Извинения пусти...
А колко копнях!
Сега проклинам...
Дали отрезнях?
Вече нищо не знам...
А как те обичах...
Срам ме е да призная...
Само след тебе тичах...
Не можех да се позная...
Тогава усмивки,
сега сълзи.
Това ли е извода?
„Щастие има!
Но кратко...“
Питам те само защо?
Какво лошо направих?
А на кого?
А не се ли поправих?
А може би аз съм виновна!
Може би аз те накарах!
Била съм твърде отровна!
Боже, защо продължавам?
Хиляди въпроси,
Хиляди мисли,
а ти си само един,
и то какъв…
Сега те оплювам,
но обичах те преди.
Толкова силно,
че все още боли.
Това е краят нали?
Този път няма прошка,
само сълзи…
Толкова много сълзи.
А ти?
Ще го забравиш ли?
Ще плачеш ли и ти,
или вече ти мина?
Любовта е болка.
Май само това знам.
Стига ми толкова.
Ще изляза от този капан!
Излез и ти.
Краят е грозен,
но хубаво беше преди
Нека загърбим този момент изтормозен!
Въпроси много,
а смисъл в тях няма.
Осъдих те строго,
а за всичко са нужни двама.
Спирам до тук,
всичко вече се каза.
Като теб няма друг,
но пък може би е само една фаза…
Тръгни си
и, моля те, не се връщай.
Нова книга купи си,
а на тази страниците не обръщай!
© Ева Илиева Всички права запазени