Събирам мъката в сълза...

                                   и не прегръщам.

И тя "огрява" вместо теб 

                                 любовното гнездо.

Забързан си в доводи...

                                    Дори и не отвръщаш...

Душата сякаш плаче...

                                      Душата ми око!

А аз рисувам бяла 

                               по небето форми,

повярвала в есените меки, 

                                        в младостта.

А ти - затворен и скован 

                                в студени норми,

заключваш в ковчеже

                                     нашата съдба.

И думите преливат грапави, 

                                       дори различни,

от времето ли, болката ли? 

                                      Може старостта...

А огледалото крещи:

                             Ах, колко сте двулични!

... слепците куче хранят...

                                     със своята мечта...