Абсурдно някак си звучи ми вече,

че и мен ще ме обичат някога и някак,

че ще стана на човек от мъничко човече

и ще осъмна без дълбоки рани...

Някак странно ми се струва да прегръщам,

даже чувствам, че е грях,

та аз не заслужавам, как така ще се отпускам,

кога не помня за последно мъничко щастлива бях...

Страх ме е да се засмея, после може и наказана да съм,

знам ли вече,  красивото се раждало само насън,

но някак не мога да се сдържа,

когато се влея в тази синя река,

бушува си кротко в очите ти,

а аз се страхувам да спирам сълзите си...

Ами ако и с тебе ще стане така?

Секунда - усмивка, минута - тъга?

Ще ме обичаш ли... не утре - сега?