Винаги плахо отварям бащината си порта,

защото ребрата и скърцат

и нарушават съня на ръждивите гвоздеи.

Посрещат ме мравки – цяла кохорта

заедно  с песента на два влюбени дрозда,

свили гнездо върху прогнилия пън.

Споменът за босите ми детски нозе

смущава сянката на старата круша.

Протритият калдъръм от нея гризе

и носталгията в мен проплаква приглушено.

Всичко е както бе някога.

Само астмата е леко прегърбена,

сякаш болна от ишиас.

От прозореца счупен се вее перде непоръбено,

а веригата кучешка вие от бяс.

От стената ме дебне тревожно огледало прашасало:

"Спокойно! Това съм аз.

Дойдох само да проверя, дали на мама тестото е втасало."

Тя така си замина  – с брашно по ръцете,

докато сипваше в лампата газ.

Слагам дърва във камината.

Драсвам кибрит.

От мъртвата прах лумва огънят отведъж.

Отново сме тримата –

мама, тате и между тях,

свит на кълбо, един малък мъж.