Винаги плахо отварям бащината си порта,
защото ребрата и скърцат
и нарушават съня на ръждивите гвоздеи.
Посрещат ме мравки – цяла кохорта
заедно с песента на два влюбени дрозда,
свили гнездо върху прогнилия пън.
Споменът за босите ми детски нозе
смущава сянката на старата круша.
Протритият калдъръм от нея гризе
и носталгията в мен проплаква приглушено.
Всичко е както бе някога.
Само астмата е леко прегърбена,
сякаш болна от ишиас.
От прозореца счупен се вее перде непоръбено,
а веригата кучешка вие от бяс.
От стената ме дебне тревожно огледало прашасало:
"Спокойно! Това съм аз.
Дойдох само да проверя, дали на мама тестото е втасало."
Тя така си замина – с брашно по ръцете,
докато сипваше в лампата газ.
Слагам дърва във камината.
Драсвам кибрит.
От мъртвата прах лумва огънят отведъж.
Отново сме тримата –
мама, тате и между тях,
свит на кълбо, един малък мъж.
© Милко Христов Всички права запазени