Една жена наднича, идва вече,
прелита тихо над поля и над гори,
премяна от кафяво-жълто в пазвите си скрила,
ще разкраси земята като цветната дъга.

Затуй, приятелко, днес нека да поседнем
на пейката от спомени край старата гора,
онази песен нека да запеем, която пеехме като деца -
обичам лятото, но таз жена не пита... и ето, че дошла е есента.

И нека да поканим есента - добре дошла, седни до нас сега
вълшебства носи тя сега - не е поет, не е художник даже тя,
ще хвърли просто свойта красота и голичка ще тръгне без листа,
но горда, с вдигната глава, че дала е от свойта хубост, чар.

Да тръгнем просто ей така, една разходка из високите скали,
по изгледа прекрасен да тръгнеме като сестри,
сестри, подобни като лятото и есента...
щастливи, топли, като феи на мечти.

Като кокетна дама, пременена със своя истински воал,
объркана като една жена... ту слънце, вятър, дъжд.
Здравей, приятелко... и ти не спиш или не си сама,
а може би и ти твориш за тази нежна красота на есента.

автор: Ели Зарева