Зеленоока
Кой си ти, че сънуваш очите ми!
Като в Божия ласка се сгуших.
Люби ме сега, както никога!
Стократно изтлявай и слушай
гласът ми как връзва дъха ти,
и в тихото дрезгаво драска
с дяволски нокът, поръбил
тъмния рог на страстта ми.
Аз съм звездно просо разпиляно
в косите на облак дъждовен.
От сълзите ми пръкват се гарвани
и развлачват небесния корен
на бръшляна, приплъзнал в зениците,
зрънцата от кварца опушен
в моя ирис от светъл берил,
изтънял до тунели въздушни.
Бездомни нощта приюти ни
в покапала първата шума,
в последния вик на тревите,
преди есента да целуне
тревата с копривена нежност,
с попарване жълто стеблата.
По устните в мрежи от скреж,
да дръпне чертата на лятото.
И разбирам това, че е лудост,
само дето така е красиво,
когато среднощ ме събуждаш
и с дъх на сено ме опиваш.
И признавам това, че е лудост,
само дето така ме примамва
сладостта да съм трънче в обувка,
неудобна и някак желана.
Не сънувай очите ми, скитнико
- отвъд хоризонта те чакам.
Ако няма да дойдеш – кажи ми
- и на бродния вятър приставам!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентина Йотова Todos los derechos reservados
