Жестомимичен по своята същност.

И външно различен – но по-важно е вътрешно

човек да достигне до важните истини,

прикрити в душата... С години потискани.

Да мине под свода, през своите демони,

с полепнали сажди по свитите зеници.

Да види посока, в която да гледа...

Да вземе по малко от днес. И от вчера.

Човек е живачно-оловен, болезнен.

Овалян в любов и омраза – и в нежност.

Която пилее, заменя със злоба,

разрежда душата със капки отрова.

Така и стихът окупиран остава –

от шепа зрънца и купища плява.

Които в държава със град като този

ще струват усмивка… И мъничко обич.