С вечер си Есента отива,
в лек полъх се разнася,
щом се полъхът усилва,
вятър студът понася.
Почва дъжд отгоре,
Луната щом изгря защипа,
по лицето пада бяла пелерина.

Зимата откраднала е време,
по-скоро иде при сестра си.
Спор със нея готова да започне,
с ветрища и сняг гората засипва.
Неготовите от нея страдат,
първи път чудната война съзряли,
без опит в туй-що е бяло бреме.

Очите на хората пък са различни,
погледи през прозорците надничат.
След топли дни снежинки падат,
покриват всичкото що ни е отвън,
без метър празен да оставят.
Неестествено за някои това е,
за други са промените типични.

Почивка носи бялата принцеса,
в сън дълбок изпращайки света.
Спят животните и всичките дървета,
чакат почивката да мине.
Когато време отново дойде,
тук ще е Майката изящна и красива,
по-силна от Есен или Зима – Пролетта.

До тогава нек' валят снежинки,
нека търкат усърдно студливите ръце.
Нека да почива всичко живо,
дъх студен дълбоко щом поеме.
Да усети всеки че е жив, 
пред огъня лицето си да стопля,
топейки всички скрежове.