Зима

Смразяващ вик на покруса, омраза,

смразяващ вик на живата смърт.

На дъх разстояние блещука снежна украса,

на дъх разстояние усеща се синята кръв.

Живее тя във време необятно

и носи покруса, сълзи.

И смехът ù кънти развратно,

и в миналото си тя крещи.

Снегът – одежди прекрасни –

облича тя върху новата гръд,

и усмивката цъфна в помисли ужасни,

и сковано стене светът.

Болка прониза вени замрели

и стече се буйната кръв.

Вече животи спрели

съживиха се от живата стръв.

И обитава тя поля заскрежени,

и създава огледала от лед.

Устните ù безскрупулно нежни

говорят с глас по-сладък от мед.

Върви тя, а след нея разруха,

тъмнина и мъгла.

Върви тя, а вятърът леко раздуха

целунати ледени цветя.

Тик-така часовник небрежно

и ето я, на вратата ме чака,

но не отворих аз на създанието гневно,

не откликнах и с глас тя плака.

Любов неразделна към нея

или покрит със снежни завивки заслепи ме светът.

Усещам как от сърце радостно пея,

щом съживи се митът.

Извинение нямах,

но прости ми без глас  любовта.

Още една среща със нея пропуснах

и заспа спокойно света.

Сякаш никой не видя в очите студени буйния пламък от лед,

сякаш никой не почувства наранената ù душа, давеща се в гнет.

Усетих аз нечие присъствие,

усетих аз нейния хлад,

но целувката нежна завлече я във вечно изгнание,

завлече тя със себе си целия град.

Лъжа или може би поредната скрита истина?

Не знам, но чувам я как плахо хрипти,

под тежките камшикови удари погледът ù от болка крещи.

Виновна или в самотна невинност обгърната спи

безскрупулна снежна кралица, презираща летните дни.

Тя страда толкова дълго, колкото вòйнът в глъчта,

но окъпана във на жертвите кръвта,

тя стана по-млада и силна, изгаряща гръдта.