Снегът се трупа вън, вилнее вятър,
ако е имало в ума ми мисъл -
отнесъл я е, докато съм спяла,
далеч, към тебе, сладкодумник слисан.
От дни не спирам аз да пиша,
отде ли идват в мен словата,
чета аз всичко... не чета, а сричам,
забравила бях как обича вятъра...
Завърта се отсреща - под прозореца,
захвърля мисли и играй театър,
във залата му аз единствен зрител съм,
за уникална смятам се, защото...
Едва ли някой като мене
разбира смисъла на казаното
с думи нежни, тихи, ясни,
като гласа ти в телефона ми.
Почакай, ветре! Не отлитай!
По тебе нещо да му пратя...
Кажи му ти, че много го обичам...
Прозореца счупи - да е наясно...