Беше зима. Пръстите тръпнеха -

до прозореца пишех писмо.

По стъклото  каймачено-гъсто

разцъфваше снежно везмо.

Гледах нежните, бели рисунки

и запълвах белия лист.

Пишех ти за красивата зима,

за леда - приканващо чист.

Исках пак да отидем двамата

и нелепо да лежим на леда.

Исках пак да грабнем одеялото

и да излезем навън, сред нощта.

Исках теб. Но имах тишината,

този глупав бял лист и студа.

Всеки път, щом си пишех писмата,

се усещах безбрежно сама.

Бърша сълзите с ръкавица.

Пиша ”с много любов” на листа.

Свърших с  писането. Има ли смисъл

да ти оставям тези писма?

Всички казват, че оглупявам.

И добавят ”Вземи се в ръце.

Той е в кома. Нима има смисъл?”

Нямам смисъл. Имам сърце.