Беше зима. Пръстите тръпнеха -
до прозореца пишех писмо.
По стъклото каймачено-гъсто
разцъфваше снежно везмо.
Гледах нежните, бели рисунки
и запълвах белия лист.
Пишех ти за красивата зима,
за леда - приканващо чист.
Исках пак да отидем двамата
и нелепо да лежим на леда.
Исках пак да грабнем одеялото
и да излезем навън, сред нощта.
Исках теб. Но имах тишината,
този глупав бял лист и студа.
Всеки път, щом си пишех писмата,
се усещах безбрежно сама.
Бърша сълзите с ръкавица.
Пиша ”с много любов” на листа.
Свърших с писането. Има ли смисъл
да ти оставям тези писма?
Всички казват, че оглупявам.
И добавят ”Вземи се в ръце.
Той е в кома. Нима има смисъл?”
Нямам смисъл. Имам сърце.
© Аделина Стоянова Всички права запазени