Знам, боли те, вярна моя спътнице,

заради надеждите твои - повехнали.

Кой ли е виновен за мъката ти сляпа?

Наивността не печели слава и ордени?

Мислиш си, че всички са като тебе?

Открити, неподправени, споделящи?

Усмивките и думите са само маски,

зъбят се зад тях злокобни същности.

Какво от туй?! Ще ме погълне мракът ли?

Светлината е царството на нищите духом.

Горките, наивността е дар, а те дали знаят  

че на Слънцето са шатрите и имотите мои?

Кой утре ще е до мене ли? Ами ще е този,

когото сън не го лови ни денем, ни нощем.

Той не е човек, не е и ангел, странник един   

светещ отдалече - Духът му от Истина запален.

Под дъжд от метеорити се къпел всеки ден.

Закривал е слънцето, щом протегнел длан.

Понякога ловял Го даже Слънчицето мило,   

криел Го в пазва или пък в длани носел Го.

Е, познахте, събрат на огъня, нестинар е.

По огън може да гадае, да върви, мечтае. 

Роденият сред мълнии по земя не крачи,

душа в дреха огнена крилата е завинаги.

Samadhi

PS! „Светлина навред царува, някакси неземна. Зората пък е вечна, дните нямат край. Животът от росата се заражда, старостта е мит незрящ. Ветрове челото галят … и всеки миг е връх.“ – цитат от непознат автор, вдъхновил ме за написването на поместената творба.