Зората пък е вечна
Знам, боли те, вярна моя спътнице,
заради надеждите твои - повехнали.
Кой ли е виновен за мъката ти сляпа?
Наивността не печели слава и ордени?
Мислиш си, че всички са като тебе?
Открити, неподправени, споделящи?
Усмивките и думите са само маски,
зъбят се зад тях злокобни същности.
Какво от туй?! Ще ме погълне мракът ли?
Светлината е царството на нищите духом.
Горките, наивността е дар, а те дали знаят
че на Слънцето са шатрите и имотите мои?
Кой утре ще е до мене ли? Ами ще е този,
когото сън не го лови ни денем, ни нощем.
Той не е човек, не е и ангел, странник един
светещ отдалече - Духът му от Истина запален.
Под дъжд от метеорити се къпел всеки ден.
Закривал е слънцето, щом протегнел длан.
Понякога ловял Го даже Слънчицето мило,
криел Го в пазва или пък в длани носел Го.
Е, познахте, събрат на огъня, нестинар е.
По огън може да гадае, да върви, мечтае.
Роденият сред мълнии по земя не крачи,
душа в дреха огнена крилата е завинаги.
Samadhi
PS! „Светлина навред царува, някакси неземна. Зората пък е вечна, дните нямат край. Животът от росата се заражда, старостта е мит незрящ. Ветрове челото галят … и всеки миг е връх.“ – цитат от непознат автор, вдъхновил ме за написването на поместената творба.
© Гюлсер Мазлум All rights reserved.
