В стената блесна сребърна зевздица.

Примигна и угасна, после пак...

И също като падаща сълзица,

търкулната от топлата зеница,

попита бавно в хладния матрак...

Блести искрата, сребърна надежда,

отиваща си с спомен за отминал ден,

откъснато парче от прежда,

Кълбо-сърце, напуснало - от мен...

Звезда небесна, слязла на Земята,

пречупен лъч от малка песъчинка,

откъсната от небосвода синкав,

сега в стената мъничка прашинка.

Проблесна пак, премина през сълзата,

красива, малка, сребърна зорница,

а тя пък - капна в тишината,

на мъката – неволна мъченица.

Една звезда просветна на стената,

една звезда сред пясък от морето,

звезда единствена, изгубена, горката...

като сълза – раздираща сърцето.