Звезди надежди

 Самотен и забравен, той се взираше в тъмното нощно небе. Там, сред безкрая на сияещите звезди, търсеше утеха. Отпиваше от горчивата хмелна магия и тежко, жадно преглъщаше.

Размишляваше за грешките си — а те не бяха малко. Някъде беше сгрешил дълбоко, щом единствено звездите му правеха компания. Търсеше отговори на безкрайните си въпроси, но така и не ги намираше. Не бе подготвен за живота такъв, какъвто е. От дете вярваше, че всичко ще се подреди от само себе си. Беше наивен, доверчив и прекалено добър — а границата между „прекалено добър“ и „глупак“ е тънка. Повечето хора изобщо не стигаха до тази граница — за тях той просто беше глупак.

Не очакваше да премине през толкова изпитания. Стараеше се да опази душата си чиста и вярваше, че светът ще му отвърне със същото. Но не стана така. Душата вече го болеше — наранявана, захвърлена, кървяща.

Кървяща най-вече от жестоките Божии решения да прибере хората, които обичаше най-много — твърде рано, едва започнали да крачът по пътя на живота. Тези рани не заздравяваха,а всеки спомен ги отваряше отново,  те най-много го боляха. Често в самотата си разравяше тези рани те кървяха, болката ставаше силна, жестока, непоносима. Понякога през ума му минаваше мисъл да прекрати страданието завинаги , в един миг оловото да премине през него и да поеме към светлината. Но още не бе прекрачил границата към глупостта, а и знаеше, че това решение едва ли щеше да го отведе към светлината.

Затова търсеше надежда горе, в сияещите звезди. Вярваше, че някои от тях са негови. Беше с тях тук, на земята ,живееше с тях, смееше се с тях, играеше с тях, обичаше ги. Те му даваха сила и надежда да продължава.