7.09.2025 г., 17:36

Звезди надежди

191 0 0

 

 Самотен и забравен, той се взираше в тъмното нощно небе. Там, сред безкрая на сияещите звезди, търсеше утеха. Отпиваше от горчивата хмелна магия и тежко, жадно преглъщаше.

 

Размишляваше за грешките си — а те не бяха малко. Някъде беше сгрешил дълбоко, щом единствено звездите му правеха компания. Търсеше отговори на безкрайните си въпроси, но така и не ги намираше. Не бе подготвен за живота такъв, какъвто е. От дете вярваше, че всичко ще се подреди от само себе си. Беше наивен, доверчив и прекалено добър — а границата между „прекалено добър“ и „глупак“ е тънка. Повечето хора изобщо не стигаха до тази граница — за тях той просто беше глупак.

 

Не очакваше да премине през толкова изпитания. Стараеше се да опази душата си чиста и вярваше, че светът ще му отвърне със същото. Но не стана така. Душата вече го болеше — наранявана, захвърлена, кървяща.

Кървяща най-вече от жестоките Божии решения да прибере хората, които обичаше най-много — твърде рано, едва започнали да крачът по пътя на живота. Тези рани не заздравяваха,а всеки спомен ги отваряше отново,  те най-много го боляха. Често в самотата си разравяше тези рани те кървяха, болката ставаше силна, жестока, непоносима. Понякога през ума му минаваше мисъл да прекрати страданието завинаги , в един миг оловото да премине през него и да поеме към светлината. Но още не бе прекрачил границата към глупостта, а и знаеше, че това решение едва ли щеше да го отведе към светлината.

 

Затова търсеше надежда горе, в сияещите звезди. Вярваше, че някои от тях са негови. Беше с тях тук, на земята ,живееше с тях, смееше се с тях, играеше с тях, обичаше ги. Те му даваха сила и надежда да продължава.

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Петър Петров Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Моли се само да не ти се случа....

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...