Звярът
В село, сред най-плодородния кът,
хленчещи люде за помощ реват.
Иде юначе, от кръв и от плът,
чуло вика, а в ръцете му прът.
− Казвайте, хора, къде е проблемът!
Аз веднагà присърце ще го взема.
Змей ли, ламя ли − значение нема −
кой е, какво е, какъв е обемът?!...
Много чудовища хвърляха топа,
щом се развъртахме с моята сопа.
Бродя из цялата южна Европа.
Чудя се, кой ли дотук се докопа?!
− Звяр всепознат ни без хлебец остави!
− Дните на нощи безкрайни направи!
− Сутрин овцете за пашата бави.
− В страшна беда сме! И Бог ни забрави!
Тръгна юнакът, решен да набара
в поза учудена някъде звяра
и го със своята сопа подкара,
тъй както кара овцете овчарят.
Пита за него в съседното село.
Нищо. Почеса замислено чело,
но нали бе отговорност поело,
хукна след звяра юначето смело.
Цялата област за месец преброди,
нови цървули протърка да ходи,
срещна учтивост у всички народи –
никой за звяра хабер не проводи.
Върна се в първото село юнакът.
Там го тълпа развълнувана чака:
− Как е, юначе, уби ли Айляка?
Нещо в главата му мигом прещрака.
− Месец наоколо аз обикалях,
скъсах цървули, крачолите калях,
газих реки, планините превалях,
гонейки, както разбирам, Михаля!
Дирех дотука безименен звяр,
но ето, че вече нахождам дамар
и днес ще убия проклетата твар,
а сопата моя е нужният цяр.
Капа намести, тоягата вдигна,
веждите смръщи, па мощно изригна!
Взе да налага, когото достигне -
нямаше изглед око му да мигне!
− Чакай, юначе, объркал си, сякаш –
викаше кметът, панически бягащ?
Ужким на нас си дошъл да помагаш,
а ни наред и без милост налагаш!
− Аз съм поел отговорност такава:
Звяр да претрепя, каквото да става!
Щом го съзирам тъдява да шава,
значи до края му малко остава!
Всяка гърбина успя да удари.
Нямаше прошка – за млади, за стари...
Звяра със синьо, така понашари,
че вече там той не смя да припари!
* * *
Мина година, юнакът се върна,
хората сбра и към тях се обърна:
− Рекох да дойда насам, да надзърна
още ли тук, областта е кахърна...
... И, ако имате нужда от мене...
− Не, не, не, не, не − проблемът решен е!
Звярът навярно е вече пред мрене,
щото до днес не престава да стене.
Сянката негова стана ни чужда,
сиреч я няма предишната нужда
звяр от земите ни с прът да прокуждаш
или заспали глупци да пробуждаш!
© Марин Цанков Todos los derechos reservados