Усещали ли сте как понякога сърцето се задъхва и прави опит да ви задуши някъде в гърлото? Пред погледа светът избледнява и се превръща в сянка на страха... Гледам на страха си откъм веселата страна, за да не ми поставят диагноза - страхова невроза. Не знам дали е наследствен, но откакто се помня той се е настанил удобно в душата ми и тайно ми се присмива…

В двора на старата селска къща, където живееха баба и дядо имаше домашни животни. От всички най-красив в шаренията си и най-важен беше големият пъстър петел. Той явно се чувстваше единствен и уникален сред многобройното си семейство от кокошки и пилета, а и други пернати…

Още от пръв поглед не се харесахме... Цяло изпитание за мен беше да премина по пътеката през двора. Обикновено се въоръжавах с голямата дворна метла на баба и я размахвах с всички сили около себе си... Петелът обикаляше важно около мен, гребенът му ставаше ярко червен, краката в танц разравяха пръстта, ядосаните му очи разярено гледаха оръжието ми...

Войствено настроена смело го подминах, но той с много такт ме атакува в гръб. В следващия миг бях вече на земята с оръжието си в ръка. Ноктитете му се заровиха в гърба ми, аз неистово размахвах метлата, а той се опитваше да подравни косите ми... Кратка схватка и познайте кой беше победения? Наблюдавайки борбата две мисирки или фитки, или бебета, или както там се наричат, с особен крясък, нещо като гльо-гльоо-гльооо се опитаха да се намесят, но не разбрах точно на чия страна! Дядо със сигурност беше на моя... дочул виковете ми за помощ, а петелът безкрайно обиден се оттегли от полесражението.

По-късно няма да ви разказвам какво се случи... Аз си хапнах само от зелето... и то беше вкусно...

Години по късно разбрах, че петелът просто е защитавал територията си и може би му бях заприличала на пернат съперник, тоест на... От тогава избягвам борбата с петли... гледам само отдалеч, а страхът така си и остана... присмивайки ми се тайничко.