Преди да ти кажа как се събрахме трябва да знаеш едно. Когата бяхме заедно с нея имахме един обичай, така да се каже. Винаги, каквото и щеше да става, независимо къде си ,какво правиш, можеш ли, не можеш ли, винаги си прозвънявахме точно в 00:00 часа полунощ на GSM-ите. Някак си с това символично си показвахме, че никога не спираме да мислим един за друг. А защо в 00:00 ли? Ми, не знам. Идеята за този час дойде спонтанно и от двама ни. Пък и аз, както и тя сме нощни птици и винаги сме обичали нощта по някакъв странен, необясним начин.

   Така, вече знаейки това мога да ти кажа, че две поредни нощи, на 12 и 13, точно в 00:00 часа някой ми прозвъня на GSM-а от непознат телефон. Звънна и веднага затвори. Точно както правихме преди с нея. Е, казвам ти, първата нощ, както бях страшно уморен, не съм мигнал. През цялото време мислех за това обаждане. Постоянно се питах тя ли е, не е ли. През втората нощ, на 13, бях на ей толкова да и отговоря, но знаех ли. Ами ако не беше тя, ако е бил някой друг със странно чувство за хумор. Какво щеше да си помисли ако и бях звъннал и се окажеше, че не е била тя.

   И тогава на следващия ден я видях. За първи път от раздялата ни я видях в супермаркета. Беше сама. Изглеждаше спокойна, но с отпуснати всичките черти на лицето си, спокойствието и някак си граничеше с тъга. Не знам. Може би поради факта, че аз самия бях тъжен тогава, преписвах същото и на нея. Но дълбочината в очите и говореше за самота, за отчаяние, за мъртви копнежи. Съсредоточена и самовглъбена, както винаги преди, тя беше изключила заобикалящия я свят от съзнанието си. Носеше есенния си шал, на опадали листа, който аз и бях подарил. Как само подхождаше на кестенявата и коса и на кафевите и очи. И така затворена в уюта на топлия си шал и на любимата си бежова шапка, тя беше изцяло потопена в мисли. Беше прелестна.

   Спряла пред щанда за парфюми, тя държеше в ръце “Шанел 5”. Сетих се, че веднъж бях обещал да и го купя. Така и не удържах на обещанието си. Неочакваната ни раздяла промени всички планове. Ако имах втори шанс щях да удържа на всичките си обещания. Само ако….

   Сърцето ми заговори и казваше, че трябва да действам. Трябваше да направя нещо, но какво?... Погледнах часовника си. Беше 11:57. Часът сам ми подсказа какво да сторя, но трябваше да съм бърз. Имаше риск и ако се окажеше, че бъркам щеше да стане много сконфузно, но бях решен. Огледах се за магазин за цветя. Намирах се в супермаркет и все някъде трябваше да има. Затичах се, оглеждайки навсякъде около себе си. Спрях една служителка в супера и я попитах за цветарски магазин. Тя ме упъти и аз побързах натам. Времето ми изтичаше. Вече стигнал, попитах магазинерката за едно точно определено цвете. Тя се учуди, че търся именно него, защото то не беше много красиво, но на мен ми трябваше повече от всичките цветя в магазина. Слава богу имаха го. Тя ме попита искам ли да го увият в букет. Казах “Не” и го грабнах от ръцете и хвърляйки в същото време парите на масичката пред нея. Оставих и 1 лев бакшиш. Нищо. Все пак Св. Валентин е. Нека се радва.

   След това се върнах таму където бях оставил Ная. Тя все още стоеше пред парфюмите и продължаваше да разглежда “Шанел 5”. Погледнах часовника си. Беше станало 11:59. Брей, бил съм бърз. Сега оставаше да изчакам и да бъда точен, за да не пропусна единствения си шанс. Извадих GSM-а си, нагласих го така, че да не изписва номера ми, когато търся някого, набрах нейния номер, надявайки се да си е взела мобилния, и притайх дъх в очакване. Още не бях натиснал да я избира, защото щях да и прозвъня точно в 12:00, както правихме преди, с единствената разлика, че сега беше обяд, а не полунощ. И ето моментът настъпи. Двете стрелки се сляха в едно и аз натиснах бутона. От другата страна се чу звън. Милата ми, малко се постресна. Побърза да остави парфюма на рафта и бръкна в чантата си. Вече бях спрял да звъня. И когато тя извади GSM-а се вцепени на място. Беше видяла точния час на неприетото съобщение и това веднага я навя на мисълта кой я търси и защо я търси. За няколко секунди се взираше неподвижно в GSM-а, но се опомни на време и започна да набира нечий номер. Сега на свой ред моят GSM прозвъня. Погледнах дисплея. Не беше закъсняла. На входящото повикване пишеше, че часът все още беше 12:00. Е вече бях сигурен, че е била тя. Толкова много се зарадвах, но все още имаше какво да се направи. Чувайки звъненето Ная надигна глава, за да види чий GSM звъни. Моментът за действие настъпи. Тръгнах към нея, държейки цветето пред себе си. Оглеждайки се в пронстранството, погледът и се засече с моя и когато тя осъзна видяното, замръзна на място. Беше като обкована от лед червена роза. Гледаше ме с невярващи очи как се приближавам към нея, без да отрони ни една дума. Не беше изключила GSM-а си и той продължаваше да ме набира, а в отговор, моят не спираше да звъни.

   - Знаеш ли как наричат това цвете?- вече застанал пред нея започнах аз- Наричат го “цветето на нощта”. Така, защото то разкрива истинската си красота само в 00:00 часа полунощ.

   Дисплеят на GSM-а ми постоянно мигаше. Показваше “Входящо повикване в 12:00” и ме караше да вярвам, че времето беше спряло точно в този час. Не спирайки да звъни, телефонът ми започваше да буди любопитство и всички около нас ни заглеждаха. А тя ме гледаше право в очите, без да мига, без дори да диша. Бях запленен от погледът и.

   - Знаеш ли още как му викат на това цвете?- продължих аз- Викат му още “цветето на вампирите” по същите причини. Позволи ми за втори път да бъда вампира в живота ти и да изпия любовта в теб, ако тя вече не е пресъхнала.

   GSM-ът в ръката ми се скъсваше от звънене, но ние не му обръщахме внимание, даже не го и чувахме. В онази минута бяхме само аз и тя и нищо друго. За мен съществуваше тогава само Ная.

   Трябваше и известно време, докато осмисли казаното от мен. Стоях там и чаках само отговор. И тогава GSM-ът ми замлъкна. Вече свикнал със звъненето му се постреснах, когато то спря. Погледнах дисплея. Тя беше спряла да ме набира. Когато върнах поглед към нея, тя беше свела глава и гласеше GSM-а си в чантата. Не знаех какво става. Нещо сбърках ли, защо ме пренебрегваше? Не знаех как да реагирам. Уплаших се. За първи път в живота си се страхувах така. Тъкмо когато щях да кажа “Ная, как…” тя вдигна лице към мен. На него беше изгряла усмивка. Нейната усмивка, единствена, неповторима, спасителна усмивка, която на мига ме избави от страховете ми. Тя протегна ръка и прие цветето.

   - Любовта ми към теб никога не ще пресъхне. Ти, мое нощно чудовище, знай едно, в твоята красавица винаги ще извира любов и ти можеш да пиеш от нея докато не се наситиш.

   - Никога не ще се наситя!- казах аз през сълзи, прегръщайки я с цялото си същество - Никога!

   Мисля, че стояхме така прегърнати часове наред. Май стана 00:00 посреднощ. Когато най - накрая се пуснахме, погледнах към парфюмите, взех “Шанел 5” и казах:

   - Видях, че го разглеждаше.

   - Да. Напомни ми за едно обещание, което веднъж ми беше дал.

Аз се усмихнах, подадох и парфюма, тя с недоумяващ поглед го прие и тогава и казах:

- Е, честит Св. Валентин!

Zimed