-         Ще те заколя! - крещеше той, надвесен над нея с опрян в гърлото ù кухненски нож. - Ще те заколя и всичко ще свърши! Няма да бъдеш на никой друг!

Лицето му беше разкривено от злоба, едната му ръка стискаше ножа, а другата - гърлото на жената, която беше проснал по гръб на кухненската маса. Тя неуспешно се опитваше да се изправи и да отблъсне подивелия си съпруг. Хвана ножа с две ръце, бликна кръв, потече по масата, по дивана, по лицето ù... Малката им дъщеря влетя в кухнята и застина на вратата... От нослето ù потече кръв... от ужас...

      Бракът  с него беше най-голямата грешка в живота ù. Но от тази грешка се родиха две прекрасни момичета. Това беше единственото хубаво нещо за тези двадесет години. Ревност, граничеща с простотия и лудост, агресия и незачитане на личността - това беше бракът ù. Шамари, обиди, после обещания... после всичко отново. Никога не му беше изневерявала и никога не му търсеше сметка защо го няма по цели нощи. Дори и тогава, когато ù лепна гинекологичен проблем, не си призна, а обвини нея. Любовта, ако изобщо я е имало, си отиде още на втората година от брака им. Много пъти беше бягала с децата при родителите си и искаше да се разведат, но той идваше, заплашваше, че ще я убие, че ще остави децата сираци, или пък я обвиняваше, че си има друг и затова иска развод. Никога не търсеше вината у себе си. А тя се страхуваше! За децата си, за себе си. И търпеше! Улисана в грижи по малките принцеси, не усещаше как се изнизва времето...

             Беше на 39 години, когато я срещна любовта! В лицето на един прекрасен мъж, който за съжаление също беше семеен. В началото връзката им беше плаха, крехка. Тя дори на два пъти се опита да я прекрати, но времето, любовта и постоянството на този мъж ù показаха,  че ще направи втората си голяма грешка, ако го остави. Неговият брак също беше фарс, но здравословен проблем със сина му го държеше в семейното ложе. Бяха дискретни - най-вече заради децата си. Наслаждаваше се на тази любов, отдаваше ù се, макар срещите им да не бяха чести. А вкъщи... светлинката бяха децата ù! Голямата завършваше, предстоеше бал, кандидатстване...

    Една вечер ù се наложи да закъснее служебно. Само с половин час. На вратата я чакаше господинът. Шамар, опит да вземе ключовете от колата ù.

-Дай ключовете, тази кола ще я караш, когато аз кажа!

 А тази кола беше само нейна! Това беше единственото нещо, върху което той нямаше право. Тази вечер тя реши да свали картите на масата:

- Не те обичам вече! Отдавна успя да убиеш любовта ми! Не искам повече да живея в този кошмар!

 След тези думи кошмарът стана двоен...

-         Ще те заколя! - крещеше той и натискаше към гърлото ù ножа. На вратата се показа силует и застина... от ужас!

     На другата сутрин тя и децата бяха далеч, при нейните родители. Последва напускане на работа, защото работеше там, където живееше. И тя, и момичетата изпаднаха в нервна криза, последвана от тежка депресия. Седяха затворени на тъмно  в стаята, не говореха, не плачеха... Възрастните родители се чудеха как да помогнат, питаха, молеха, но тя не разговаряше с никого. Голямата дъщеря отказа да учи. Не искаше да завърши. Това отрезви майката. Не можеше да остави умното си момиче да съсипе бъдещето си. Намери ù ново училище, но девойката отново отказа. Как да намери изход?

 Тогава господинът, който постоянно се опитваше да се добере до тях, най-накрая успя да ги види. Започна със старите изтъркани обещания. Но никой вече не му вярваше. Гледаха го три безизразни лица.

-Добре - каза той, - тогава нека направим следното. Върнете се, а аз обещавам, че няма повече да те докосвам. Няма да имам сексуални и въобще физически претенции към теб. Само се върнете у дома.

 Тя се замисли. Дъщеря ù трябваше да завърши. Ако останеха при родителите ù, и двете момичета щяха да спрат да учат. Просто не искаха.

-         Мамо, ти вярваш ли му? - попита я голямата.

-         Не, но този път той обеща пред вас и няма да посмее да наруши обещанието си. Поне се надявам...

      Върнаха се. В студения дом, който никога не беше чувствала като свой. Започнаха подготовки за матури, за бал. Отново я поде ежедневието. Децата учеха, голямата беше избрала университет, тресеше я кандидатстудентска треска. И в тези дни на изпити, балове и куп грижи, майката не усети, че един още по-голям ужас е застанал пред вратата им...

     Децата ù не бяха кой знае колко ящни, но един ден тя забеляза, че голямата е доста отслабнала.Отдаде го на нервите покрай изпитите. Но все пак реши да попита - и ужасът я обзе, когато разбра, че детето няма цикъл втори месец. Нямаше нужда някой да ù казва какво се случва- тя знаеше! Анорексия!  Гърлото я скова от ужас и страх...

 Психолози, психиатри, диетолози... сесии, учене, тревоги... омагьосан кръг, от който сякаш няма излизане... А този, който се наричаше баща, не усещаше грам вина за случващото се, въпреки че специалистите посочваха като причина точно този стрес, който са изживели покрай неговите изпълнения с ножовете.

 И сега ще попитате какво се случва с тази жена и децата ù? Ами бори се! Не спира да се бори за здравето на дъщеря си. И няма да спре, докато детето ù не се оправи. Денем работи, нощем плачеше, но сълзите вече ги няма - пресъхнаха. Остана волята да се пребори с анорексията, обичта ù към децата и към онзи мъж, който през тези четири години беше неотлъчно до нея и ù помагаше постоянно. Помага ù и сега!

     На никого не пожелавам това, което изживявам, откровенци! Трябваха ми две години, за да мога да напиша тези редове. Знам, че не е литературно подредено, знам, че няма общо с другите ми напудрени разкази, но това е животът ми. Молете се за нас - да преборим този ужас - анорескията...