– Йоно-о-оу! Йоно-о-оу!
Гласът се юрна от крайните къщи право нагоре, проби редките облаци над брега и се удари в прозрачната мараня над реката като о стъклена преграда. Не смогна да я преодолее, падна надоле омаломощен и секна рязко, изведнъж. По ситния чакъл на брега се разпиляха като ехо звънливите му останки, блеснаха за последно на залязващото огромно слънце като кървави очи на незнаен звяр и замлъкнаха безсилни.
Двамата рибари, опънали въдиците си на старото Туковско пристанище, от което бяха останали само камънаци и част от бетонния кей, където някога са акостирали корабите и шлеповете по Дунава, впериха погледи в чакъла, сякаш се надяваха викът да се възроди пак, но той се беше изгубил, изтекъл сигурно бе в реката, а тя взетото назад не връща – само ромоли тихо и нежно, като мъркаща котка, скрила острите си, чепати нокти в подмолите, готова да ги покаже, веднага щом някой или нещо ù скърши ленивия и меланхоличен речен хатър.
– Няма го твоя Йоно, бульо! – засмя се тихичко единия ...