– Йоно-о-оу! Йоно-о-оу!

  Гласът се юрна от крайните къщи право нагоре, проби редките облаци над брега и се удари в прозрачната мараня над реката като о стъклена преграда. Не смогна да я преодолее, падна надоле омаломощен и секна рязко, изведнъж. По ситния чакъл на брега се разпиляха като ехо звънливите му останки, блеснаха за последно на залязващото огромно слънце като кървави очи на незнаен звяр и замлъкнаха безсилни.

  Двамата рибари, опънали въдиците си на старото Туковско пристанище, от което бяха останали само камънаци и част от бетонния кей, където някога са акостирали корабите и шлеповете по Дунава, впериха погледи в чакъла, сякаш се надяваха викът да се възроди пак, но той се беше изгубил, изтекъл сигурно бе в реката, а тя взетото назад не връща – само ромоли тихо и нежно, като мъркаща котка, скрила острите си, чепати нокти в подмолите, готова да ги покаже, веднага щом някой или нещо ù скърши ленивия и меланхоличен речен хатър.

  – Няма го твоя Йоно, бульо! – засмя се тихичко единият рибар, сякаш Кларица можеше да го чуе оттук.

  Пък кой ги знае тия женоря, всичките си падат малко магьосници – нищо чудно сега булята да полива вълшебния червен росен в градината си или да танцува боса на двора с гега със звънче в ръка, макар че е жена – все пак русалската неделя е, всякакви дяволии стават из Туково и в околностите! Пък и слънцето клони вече над реката, налято с бакърена жар, като разтопено злато – опасно е да се остава тук след залез, ще наизлязат русалките от развалините на Дортикум, ще се обърнат на бели пеперуди, а после на моми с дълги до кръста зелени коси и бели, пъргави нозе и тежко му и горко на оня, който се изпречи на пътя им! Нека разправят, че това са врели-некипели и бабини деветини! 

  – Тя, Кларица, е по-гласовита от камбана и по-точна от мобилен телефон – влезе му в тон другият. – Викне ли, Йоно тича към къщи като паленце. Ама сега се изхитри, отиде по-надолу, срещу Гърла Маре – там и телефонът не лови, и гласът на буля Клара не може да го стигне. Има си оправдание.

  – Пощурял е по тая моруна, дето уж я видели оня ден до острова – додаде първият. – Викам му аз – остави ги тия гевезета, майтап си правят, няма вече гигантски моруни тъдява. Не вярва! Ще я хвана, вика, ако ще и 300 килограма да е и ще я занеса на Кларица – да я сготви за Свети Дух. Да не разправя, че само си чеша крастата по брега, а риба не нося – нека ми се смеят тогава!

  – И да клъвне, няма да може сам да я изтегли, щото е маломерен! – изсмя се пак другият. – Кларица е с две глави над него и е ячка като биволица – щом го погледне с ония черни очи, става кротък като гълъбица.

  – Само щом е за риба, не увира.

  – Ще уври той някой ден, като ù се прибере пак по нощите, успи се на сутринта и писаните му лъжици останат непродадени. Ще има бой по главата с най-голямата!  

  Главата на Йоно е голяма и твърда, лъжици е видяла много от Кларините ръце – плътни, солидни дървени изделия, изработени лично от него – лингураря¹ на Туково. Продава ги той на пазара в Брегово и в околните села. По-хубави и по-шарени от неговите нийде другаде по Дунава няма! Всички знаят за „маймунките“, „котките“, „лисичките“ и другите нарисувани или резбовани  животински муцунки, човешки лица или различни цветя върху черпаците, купичките, гаванките, вретената и копаните му, както и прочутата му лъжица „звънец“ – негово изобретение с метални пръстени, нанизани на дръжката и с върви с мъниста, които съпругът разклаща по време на хранене, ако жена му е прекалено бъбрива.

  Добър е с брадвата и с длетото Йоно, изпипва си работата, изпълнява и специални поръчки. Трябва само да му опишеш образа и  формата, които искаш да има на лъжицата или на тепсията, снимка или рисунка да му покажеш и всичко пренася точ в точ върху дървото. Неговия почерк го разпознават навсякъде, дори и да не слагаше печата си. Не само красиви са изделията, но и здрави и трайни – маслото, с което ги изтрива накрая и естественият лак от изварени орехови черупки, с който ги покрива, са по специална семейна рецепта, която се пази в рода им от векове. Затуй Клара с чисто сърце стоварва тия лъжици върху главата му, когато я ядоса – знае, че ще издържат!

  Примерен и свестен мъж е през цялата седмица Йоно, само дето в събота и неделя става друг – несговорчив и опак. Една страст има, дето подлудява булята, че място не може да си намери – пустата му риба! Клечи по цял ден с брезентовите си гащи, накривения каскет и гумените ботуши – и в студ, и в пек, и чака нещо да клъвне. А не кълве то, ама той – инат, не се отказва. Донесè от дъжд на вятър по някоя ситна каракудка, попче или мрянка, ама това риба ли е? На зъба на Кларица не могат да се закачат тия дребосъци, ей тъй само, колкото да ù раздразнят апетита! Дигнала е тя ръце от него, оставила го е да виси край реката, белким му втръсне и се заседи най-сетне вкъщи, ама втръсване няма!

  Фамилията на наш Йоно е Лунгулов², но всички го наричат Йоно Допа³. Малък е и кръгъл като писия. На облото си лице е пуснал къса черна брадичка, която всяка сутрин грижливо оформя с бръснача в стил „катинарче“. Веждите му са триъгълни, едната – повдигната нагоре, което му придава вечно учудено изражение. Черната си, къдрава коса маже и приглажда с гел и оставя над челото само един по-дълъг кичур, стърчащ нагоре, та да издължава лицето му и да го прави да изглежда поне малко по-висок.

  Висок Йоно не е никак, затова носи и обувки с дебели подметки с токове, а катинарчето му е все вирнато, както и носът му, защото си мисли, че ако брадичката му стърчи, това ще увеличи визуално ръста му.

  По душа е скитник Допа и волна птица, но малката къщурка край Туковския бряг е като котва за него, която го държи на повърхността на житейската река и колкото и да се шляе по пазарища и паланки, винаги се връща у дома, в работилницата си на двора – с брадвата, триона, стария пън, на който сече трупчетата за изделията си, ножовете, шкурките и старата кожена престилка, окачена на един гвоздей до вратата. И Кларица, разбира се!

  Моми на тоя свят много, и хубави. Грях му на душата, обича да се заглежда Йоно по тях, дето викат – слаб му е ангелът. Но само дотук – интересът му е повече естетически, нежели плътски – любува им се като на творения, създадени от най-големия художник на тоя свят –  Господ Бог. Оттам черпи вдъхновението си малкият лингурар – дървото в ръцете му запява, а лъжиците му излизат изящни и красиви, с едни меки извивки, с тънки, но удивително устойчиви шийки, с дълбоки или плитки загребалки – капковидни, кръгли или овални, и каквито ти още дойдат на ум.

  Ей го и сега – седи на брега на сгъваемото столче с потънало под тежестта му брезентово дъно, заложил е винтера⁴ по-навътре, където течението е силно, завързал го е с дебело въже за един дрянов храст, а сам е метнал и въдицата, саморъчно издялана от него и сглобена – за какво е майстор, че да се харчи по разни модерни и хитроумни приспособления, и това му стига. Винтерът е също негово дело – мрежа от дебели въжета е изплел, обръчи от върбови клонки е огънал, оловни тежести е окачил – всичко си е на мястото, само моруната да се излъже – в кърпа му е вързана! Нищо, че казват, че е трудно да се задържи – мятала се и късала мрежите. Ще я задържи той, як е и е здрав, нищо, че е нисичък, само да се хване! А въдицата е за другите, обичайните риби – попче, платика, косат, змиорка, чига, махалца. Каквото се хване – че да се отсрами, ако не улови моруната.

  Мисли си за моруната Допа и сякаш я вижда през стъкления пласт вода да блести и да се мята в мрежата. И пак моминско лице изплува във въображението му –  мержелее му се русалка с коси от водорасли и с биеща по водата сребърна опашка, и песен неземна сякаш чува – вятърът ли шумоли в клоните на върбите, вълните ли плискат упоително и приспивно, но почва Йоно да клюма, и не са вече върби върбите, ами други моми, стройни и сякаш прозрачни – с провесени над брега коси, и се люлеят ония ми ти коси, и махат с ръце русалките и го мамят, мамят… А ей оная, най-близката, е с кожа светла и блестяща като на  детската учителка – Хубавата Елена, пра-правнучката на уста Велчо, който е направил иконостаса в църквата. И очите ù вижда лингурарят – зелени и загадъчни, като опушено стъкло, покрити с мъгла – мътни и непрогледни като тинята по дъното на Дунава, спокойни и скръбни, сякаш им е известна някаква мъчителна и трагична тайна.

  Протяга ръка Йоно към тоя образ, трепкащ под водата, и момата протяга ръка към него. Излиза рибарят от кожата си и полита над реката – нагоре, към Гърла Маре, а тялото му остава на столчето, сгърчено и самотно като ненужна дрипа.

  Оглежда се назад Йоно, но не му е жал за това тяло, дето е останало на брега – очите на русалката го теглят надолу към водата, косите ù сега са снежнобели и се спускат по раменете и гърдите ù, на главата си има сребърна коронка със зелен драгоценен камък, а устата ù е завързана с тъмна кърпа. Няма е хубавицата и така е явно от много години, защото кърпата е обрасла с водорасли и дребни рибки плуват нагоре-надолу край хубавото ù, скръбно лице. Тя ги отпъжда, както се гонят мухи, но те пак налитат.

  Сочи русалката нещо на дъното, Йоно се вглежда и вижда полузаровена камбана – огромна, покрита с тиня и водорасли, и различава букви на корпуса ù – Одеса. Досеща се лингурарят, че това е изчезналата преди век и половина туковска камбана.

  Дългокосата махва с ръка и сякаш водата се отдръпва. Вижда рибарят над вълните да се носи понтон, но реката не е спокойна, както преди малко, а се е разразила буря, и страшни водовъртежи увличат шлепа, накланят го  и камбаната се изхлузва и потъва бавно надолу. А за ръба на шлепа се държи страшен старец – със синьо лице, със зелена брада, с корона от корени на главата и разсича с тризъбеца си дунавските вълни, бунейки водата.

  Изчезва картината така внезапно, както се е появила. Русалката посочва устата си, а после камбаната и  прави жест, сякаш издига камбаната на повърхността.

  – Искаш да извадят камбаната ли? Тогава ще се развърже устата ти?

  Русалката кима печално.

  Внезапно водата наоколо закипява, а по лицето на хубавицата преминава тръпка. Тя пляска с опашка и се скрива зад един речен камък. Появява се отново страшният човек, който е много сърдит. Замахва с тръзъбеца си към Йоно и ще го прониже! Оглежда се назад рибарят и вижда как тялото му се свлича от столчето и пада безжизнено на пясъка. Тръзъбецът почти докосва гърдите му…

    – Йоно-о-оу! Йоно-о-оу! – викът на Клара беше мощен и толкова пронизителен, че би събудил и мъртвец. Но сега в него се чувстваше люта тревога.

  Йоно отвори очи и видя лицето на жена си, надвесено над него. До нея стоеше големият им син Янко – дългучът тийнейджър, увличащ се по свирене на китара и бойни изкуства.

  – Какви го вършиш, бе Йоно! – заплака Клара. – Акъла ми изкара! Търсих те на обичайното място, Козма и Гецо ми казаха, че си слязъл надолу. Добре, че Янко си беше дошъл от Видин за уикенда, нямал тренировки и много за учене от езиковата! Иначе нямаше да посмея да тръгна да те търся по нощите сама. Лошо ли ти стана? И телефоните нямат обхват. Ще можеш ли да се повдигнеш? Да викаме ли помощ?

  – Добре съм – прошепна Йоно, но гласът му беше слаб и треперещ. – Прилоша ми нещо. Може да съм имал и халюцинации. Или съм сънувал. Сякаш…

  Той млъкна и потръпна при спомена за преживяното. Беше толкова живо и действително!

  – Да се прибираме у дома! – каза той и тежко се изправи.

  Легна вкъщи Йоно и три дни не стана. Спи неспокойно, нещо в гърлото му къркори, хрипти и все за русалки бълнува. Прислушва се Клара в несвързаните му приказки и чува: „камбана“, „Елена“, „дявол“. Аха да се ядоса, но зле е човекът, отива си! Русалийската болест го е хванала. Остàви тя ревността си за след като оздравее. А к о  оздравее!

  На сутринта на третия ден надигна се Йоно и поиска от любимите си зелеви сармички и мамалига, с конец рязана на малки парченца. Хапна, пийна червено винце от избата и очите му светнаха. Успокои се и целия ден беше добре, но през нощта пак се замята и пак бълнува.

  – Ставай! – каза решително Клара на четвъртия ден. – Стига си се въргалял в постелята! Ще те водя при баба Аргира, куршум да ти лее.

  – Не ща при тая вещица! – протестира треперливо Йоно и по челото му избива ситна пот.

  От дни бръснач не е видяла катинаровидната му брада и е загубила идеалната си форма, разпълзяла се по скулите му, синее и придава на лицето му мъртвешки вид.

  – А при кого щеш? – виква Кларица, не по-малко уплашена, но за него – никога не го е виждала такъв – При оная никаквица Елена, правнучката на русалката ли? Омагьосала те е тя, чумата ниедна, очите ти изтичат, като мине покрай стобора. В църквата все в нея си вторачен, врата си ще изкривиш. Поне срама да имаше – от мен и от хората. Коцкар! Цяла нощ бълнуваш и все името ù повтаряш, за мен един път не се сети. Трябваше да те оставя аз при реката – тя да те спасява, щом ти е толкова мила!

  Страхът и ревността придадоха сила на Клара, която тя и тъй си имаше в излишък, хвана тя мъжа си за яката на измачканата пижама и го дръпна толкова силно, че платът се отпори почти целият – само на едно конче се държи. Йоно сви глава между раменете си и вдигна ръце:

  – Добре де! – викна уплашено. – Не знам хич за коя Елена говориш. Не помня какво съм сънувал. Кошмар е било! Все кошмари ми се присънват напоследък. Водù ме, където искаш, само ми остави дрехите цели!

  Баба Аргира /което ще рече Сребърна/, въпреки благородното си име, работи с просто олово. Слага едно парче в лъжицата и го нагрява на жарта в готварската печка, която е на дърва и въглища. Оловото се топи, а тя приготвя и една паничка с вода.

  Подът на кухнята на бабата е покрит с шарени черги, завеските на прозореца са дантелени, а по шкафа и на масата са подредени плетени на една кука бежови покривчици. Клара сяда на единичното легло, застлано с кафява плюшена покривка, а Йоно бабата настанява на трикракото дървено столче до печката. Вдига паничката с вода над главата му и бае:

– Фрикъ дъ нуапте, фрикъ дъ зъу, фрикъ дъ ом, фрикъ дъ муяре. Съ съ дукъ ън пустетате унде къйни ну алатръ, унде кокош ну кънтъ, унде суаре ну ръсаре. Съ ръмуе Йоно лумината, курата, ка руая дън къмп скутурата. (Уплаха от нощ, уплаха от ден, уплаха от мъж, уплаха от жена – да иде в пустинята, където кучетата не лаят, където петелът не пее, слънцето не изгрява. Да остане свеж, чист като росата по полето)⁵.

  Сипва оловото във водата и то със съскане придобива определена форма. Разглежда бабата внимателно фигурката и лицето ù внезапно побледнява:

  – Жена виждам. Не, риба е. Не – жена! – мърмори неуверено тя и неволно потръпва, а Клара изфучава презрително откъм леглото. – И мъж с дълга брада и чалма. Ядосан!

  Поглежда Аргира към Кларица, но тя вече си мълчи.

  – Мъжът е с рибя опашка! – изохква бабата и сега гледа с укор към Йоно.

  – Да не си ходил на реката на Петдесетница след залез слънце?

  – Откъде знаеш? – пребледнява на свой ред Йоно, защото си е спомнил съня.

  – Оловото показва – казва натъртено бабата. – Ако останеш на реката след залез слънце, ще видиш русалки и жив няма да се измъкнеш.

  – Той едва не умря – прошепва Клара и пак притихва.

  От Хубавата Елена може да ревнуваш и да се възмущаваш, но друго са русалките – от друг свят са те и трябва да се съобразяваш с тях, иначе ще напакостят.

  – Имал е късмет! – казва замислено Аргира. – Но какво са искали? Винаги искат нещо, ако ти пощадят живота.

  – Камбаната! – виква Йоно, а двете жени подскачат от изненада. – Искат да извадим камбаната. А оня дъртак с чалмата се сърди. Не щеше да ме пусне. Размаха оная вилица, щеше да ме набучи като шаран на нея!

  – Водника си видял – казва със страхопочитание Аргира. – А другото е била Ружа, уста Велчовата дъщеря. Тя се е удавила в реката преди 150 години.

  – Аз видях и изчезналата камбана. Отстрани имаше надпис – Одеса. Значи оня чокой не е успял да я отнесе. Потънала е в реката. Трябва да я извадим! Това искаше русалката – знак ми стори. Устата ù беше завързана.

  – Няма е била Ружа, също като онова дете – сестрата на Елена! – обяснява бабата. – Когато  Ружица била в първи клас, едно куче я срещнало на пътя за училище, разлаяло се и се нахвърлило срещу нея и я изплашило, оттогава не говори. Водиха я при мен, куршум да ù лея, що лекари и знахари обиколиха – нищо не помага. Тежък случай!

  След посещението при баячката Йоно реши – хаир ще прави! Щом оная жена с бялата коса иска да се извади камбаната – нека ù бъде!

  Развъртя се Допа, поговори със свещеника, с кмета, чак до началника на участъка на Гранична полиция във Видин стигна. Отначало всички се дърпаха, но той беше упорит. Пратиха най-сетне няколко водолази да проверят мястото, дето им посочи лингурарят, и я намериха – цяла целеничка стокилограмова медно-бронзова красавица! Почистиха я до Петровден и я окачиха на мястото на досегашната, която от години беше пукната, а все нямаха средства да я подменят.

  И още едно чудо стана в Туково ония дни – щом камбаната заби за празника и ясният ù, молитвен глас се извиси над събраното в църквата множество, малката Ружица, която беше в храма с майка си, погледна нагоре към купола с изображението на Божия Син, обърна се към майка си и каза звънливо и внятно:

  – Камбаната бие!

  И оттогава насам не можеш я спря. Бъбри непрестанно, сякаш иска да изприказва всичко, което е таила през тия четири години мълчание. И се е източила една – стройна, зеленоока, скоро ще надмине и кака си по хубост!

  А Йоно при реката вече не припарва. Рибата си я купуват от селския магазин или ако някой от рибарите реши да заплати за чудните Йонови лъжици с пресен улов – не отказват. Но Допа си седна на трибуквието и събота и неделя се върти вкъщи и помага на Кларица по двора, а има много там за помагане – овошки, зеленчукови лехи и какво ли още не! А в неделя е задължително на църква – слуша чудния глас на камбаната и се радва като малко дете – нали той я върна на туковчани! И всички го тачат и любезно го поздравяват – важен човек е станал Йоно в селото!

  От цялото това Йоново преображение или както Клара се изразява – от пребиваването на Йоно в търбуха на моруната, най-доволна е самата Кларица – има си другар вече и по уикендите, и не е рибарска парясница.

  А за моруни Допа вече не ще и да чуе – излекуваха го ония русалки от морунската му треска завинаги.

  Дечурлигата пък разправят, че видели наскоро след оная случка един старец, целият облечен в черно, с дълга брада и чалма на главата да броди по брега близо до Старото пристанище, а от лявата пола на дрехата му течала вода.

   По това може да се познае Водникът, шушукали бабите в селото – щом е излязъл от реката, значи е много сърдит и търси някого. Кларица даже заколила черната си кокошка носачка – курбан да стори, за да го омилостиви, но никой друг не се трогнал от историите на бившия рибар Допа, въпреки че намерил камбаната. Всяко чудо – за три дни. Случайно е станало, решили. А малката Ружица проговорила на Петровден от вълнение и възхищение пред вълшебния камбанен глас. Оная вечер на Петдесетница  една от скалите на острова се откъснала и реката я погълнала, а от другата страна се оголило дъното и тъкмо там намерили камбаната, полузаровена в пясъка. Йоно сигурно я е видял от брега и съчинил всичко – за някакви русалки и водни духове, за да оправдае липсата на улов нея вечер.

  Кой ли ти вярва задълго на пишман рибарски врели-некипели за духове и русалки, освен Кларица и бабите с дечурлигата?  

                                                                                             /Край на 17-та част/

https://www.youtube.com/watch?v=JIW_4QE3I8w

https://www.youtube.com/watch?v=oIs_YyRe5Ow   

https://www.youtube.com/watch?v=-T2VB437W00

https://www.youtube.com/watch?v=nhDRF3NCA5E

1. лингурар /копанар/ – майстор на лъжици

2.Лунгулов /от вл. лунг/ – дълъг, висок

3.Допа /вл./ – тапа, нисък и набит човек

4.винтер – приспособление за лов на едри риби, състоящо се от няколко обръча и едно-две гърла, облепени с мрежа

5.Източник: https://kartanavremeto-vratsa.org/books/1587560059_DUNAV_2018.pdf