17. Светът Маяковски – „А в стомаха адски глад е“

  Всеки млад е, млад е, млад е,

  а в стомаха адски глад е.

  Де що срещнем, на корем

  без проблем ще изядем.

              Давид Бурлюк, „Всеки млад е, млад е, млад е…“

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/mlad-e-mlad-e-mlad-e-vseki-david-burlyuk

  Бяха се отдалечили доста, когато от дола край пътя внезапно изскочиха два нови триъгълни пътни знака и за малко да попаднат под амфибията.

  Единият беше по-малък, розов и с връх нагоре, а другият – по-голям, светлосин и с връх надолу. Габриел се опита да избегне сблъсъка и рязко удари спирачки. После слезе да види дали не е наранил Съществата.

  – Ние сме мирни фермери, не ни изяждай! – извика по-голямото Същество и заслони с тялото си по-малкото, което стана и започна да оправя гънките по основата си. Нито едно от тях нямаше брада, но едното имаше повече коса, приличаща на купа червеникава слама.

  – Нямаме такова намерение – каза Габриел. – Исках само да се уверя, че всичко с вас е наред.

  – Розовичката е момиче! – забеляза удивено Златина, която беше слязла след Габриел.

  Един след друг на пътя се изсипаха и останалите пътници.

  – Не съм момиче, жена съм – каза гордо розовият триъгълник. – Негова! – тя посочи синия триъгълник, който се поклони тържествено. – А вие кои сте?

  – Ние сме пътешественици – отговори Габриел. – Идваме от много далеч и не познаваме добре страната ви. С нас са и един скелет от Кукя и прекрасната господарка на имението Вълчотрън.

  Маша направи реверанс, а Вергилий сведе череп и затрака приветствено с кости.

  – Добре! – каза с явно облекчение синият триъгълник. – Мотаеше се тука едно страшилище, приличаше малко на това нещо.

  Той посочи амфибията.

  – Защо всички вземат амфибията ни за богомолка? – учуди се Дун.

  – Може би защото прилича – каза Сивин.

  – Имате ли слънчоглед? – попита делово Синият. – Защото оня на пункта е скръндза и не дава. А Египетската поразия ни счупи парниците. Трябва ни за разсад.

  – Той ми предложи преди малко – каза със съжаление Невянка, – но аз му отказах. Ако знаех, че ще ви срещнем, щях да взема.

  – Значи на нея може, а на нас – не! – нацупи се Розовката.

  – Беше само една шепа – обясни Невянка. – Вероятно ви трябва повече.

  – О, много повече! – каза Синият. – Но оня има. Цяла подземна плантация! Там слънчогледите гледат надолу, щото няма слънце. Вземат енергия от лавовото езеро, край което растат! Не ви я щем, ей! Дайте семената, пък ние после си знаем. Неговата плантация оная хлебарка, пардон, богомолка я пощади, щото е гъста с него. Все му бута първокласни семена, за да я пуска през границата. Предател!

  – Ще го докладваме! В столицата Игл-Ино и оттам – в Кукя – ядоса се Розовката и стана мораво-червена от гняв. – Тоя път наистина! Като не дава! Нека Косила му изпрати Маната, та да му умори посевите!

  – Тоя слънчоглед трябва да е търсена стока – предположи Дун.

  – Не е стока! – обиди се Синият. – Същество е. Гледа към слънцето и събира енергия от него. После ние събираме семките му и се веселим.

  – Веселите се?

  – Правим от семената енергийни напитки. И други неща – вампирски зехтин, караконджулски сапун, лекарства против анемия и астма за хора, фураж за животни, такива работи. Но конякът „Слънчоглът“ е най-супер. Изпълва те с ентусиазъм и веселие и се чувстваш като бог за няколко часа. После три дни имаш тежък махмурлук, ама нищо. Струва си! Значи семчици нямате?

  – Уви! – разпери ръце Дун.

  – Вие закъде сте? – попита Габриел. – Можем да ви откараме, ако ни е по път.

  – Ми че то друг път няма – само тоя е! – закиска се кокетно Розовката.

  – Отиваме до оранжериите! – каза авторитетно Синият. – Съгласихме се да участваме във възстановяването на парниците. Като нямаме семена!

  – О! – възкликна Маша. – Съжалявам!

  – Няма нищо! – каза Розовката. – И това е работа. И за малките може да се намери място. Няма да ги оставим да мрат от глад, я!

  – Малките? – поинтересува се Дун.

  – Челядта! Малки сме, но сплотени! – каза гордо Розовката.

  – Ама вие ядете всичко, няма да останете гладни – възрази Вергилий. – Аз съм виждал бурлюци да ядат камъни в една кариера, защото собственикът не им беше платил заплати за три месеца. Можете да ядете трева, пръст, сняг… Каквото си поискате!

  – Снегът е гаден – винаги има някакви шушки вътре, особено край градовете – оплака се Розовката.

  – Можем да ядем всичко, но не трябва – каза Синият. – Знаете, че има забрана. Ако искаш камък – моля, купи си от каменарницата – специално подбран от място, където няма да се наруши екологичното равновесие. Ако искаш трева – моля, но плати на фермера! Ние сме и преки, и непреки консуматори – сещате се! Ядем сурови неорганични вещества, обаче и органични, преработени от растенията и животните. Можем да гълтаме направо слънчева светлина, обаче тя е кът. Сещате се – енергичната пирамида.

  – Трофичната1 – поправи го Розовката.

  – Все тая! Продуценти, консументи, редуценти – ала-бала! Обаче не сме актьори – за енти път го повтарям! – извика засегнато триъгълникът. – Независимо от продуцентите.

  – Но нали все пак сте фермери! – възрази Маша. – Защо купувате трева от тях?

  – Малко се изхвърлихме – каза виновно Розовката и пак се изчерви. – Не сме точно фермери. Искаме да станем, но не можем. Щото нямаме семена.

  – А какво сте тогава? – попита Джиа.

  – Вехтошари – каза скромно Синият. – Събираме разни неща из пътищата. Ако случайно някой изпусне нещо де!

  – И много ли събирате?

  – Нищо! – каза печално Синият. – Затова сме все гладни. Ей тоя дол, ако и да изглежда плитък, съвсем не е. Пълен е със сняг, затова. Ние го изядохме! Барабар с децата. Обаче да не ни издадете! Горките дечица! Затова приехме работата. Картографските ченгета като минат, непременно ще забележат. И после – разследване, съд-мъд, къде се е дянала част от територията на суверенното ОПМ и тъй нататък.

  – Добре! – реши Габриел. – Качвайте се! Ще ви закараме там, накъдето сте тръгнали. Предполагам, ще се сместим. Къде са децата ви?

  – Ей сегичка! – разбърза се Синият. – В дола са. Ще ги извикам.

  Той изтича до стръмния откос, застана на ръба, сви ръце на фуния и завика:

  – Аве! Ева! Аро! Ора! Арк! Кра! Аму! Ума! Дел! Лед! Иба! Аби! Жар! Раж! Едж! Дже! Чот! Точ! Вид! Див! Мир! Рим! От тия последните в списъка Мир иска да става папа, а Рим – град. Аз им викам – Рим вече беше, а мирът е утопия, те не вдяват. Ако щат! Само да поотраснат, и няма вече аз да ги мисля. Хайде дечица, идвайте, чичкото ще ни откара!

  И започнаха да извират от снежната пряспа на дъното на дола едни розовички и синички триъгълничета с червени косички и тънички крачка и ръчички, две по две, две по две… А Синият продължаваше да вика и те не спираха да драпат и да се катерят нагоре, и изкатерили се най-после, се трупаха насред пътя, и шумяха, и бъбреха, и се блъскаха и гледаха любопитно към амфибията.

  – Колко са? – попита с отмалял глас Габриел.

  – Десет двойки близнаци – всички еднополярни. Което ще рече, че не се обръщат като оня с плантацията – каза гордият многодетен баща. – Което ще рече, че не им трябва много място. Ще мируват! Щото, ако вземат да скачат в тая каруца…

  Той вдигна тънко юмруче и се закани, а децата още повече се разшумяха и наобиколиха амфибията – подскачаха, надничаха през прозорците, а най-пъргавите се опитаха да се покачат на покрива ѝ.

  – Аз пък съм Син, както може да се види с просто око, а благоверната ми е Низ, както можете да предположите (инверсията е фонетична!), защото ги ниже като народна песен, сещате се – изпъчи се триъгълникът и приглади червеникавия перчем на изпотената си хипотенуза. Децата…

  – Не! – каза категорично Габриел, а останалите пътници закимаха одобрително. – Съжаляваме, но не можем да ви вземем. Няма достатъчно място. Но можем да направим нещо друго. Имаме малко запаси от храна, можем да отделим и за вас.

  – И на това сме благодарни! Имаме още бая път да бием, но ще се справим – каза Син, но все поглеждаше към амфибията със съжаление.

  Габриел, Дун и Сивин свалиха някои от чувалите и пакетите от багажното и ги наредиха край банкета на пътя.  Малките веднага ги наобиколиха и последното, което пътниците видяха, преди да потеглят, беше бясна борба на разноцветни триъгълничета, които се катереха по торбите, ръфаха ги с острите си зъбки и опустошаваха съдържанието им, въпреки старанието на родителите им да въведат някакъв ред.

  – Ужас! – каза Невянка, след като валпургиевата картина на омитането на запасите изчезна зад един завой. – В един момент си помислих, че ще захапят и амфибията.

  – Те биха могли и Зида с хрътките ѝ да изядат, не трябваше да се оплакват толкова – каза намусено Вергилий.

  – Знаеш, че не могат – каза с укор Маша. – Има закон. Не могат да ядат Същества и хора, а всичко останало трябва да си го купуват на съответните места. Иначе биха могли да изядат и планетата.

  – Като нищо! – съгласи се Вергилий. – Направо тръпки ме побиват! Като природно бедствие са.

  – Жал ми е за тях! – каза Невянка. – Първо казаха, че са фермери, после – вехтошари. С толкова храна около тях – а все гладни!

  – Не мисля, че са дори и вехтошари – отвърна Вергилий. – Просяци са. Стоят из долове и оврази край пътя и дебнат. Мине ли дворянска карета или фермерска каруца, изкарват цялото си домочадие и крънкат храна и дребни лилове.

  – Но тези не са такива – защити ги Невянка. – Казаха, че са получили работа. Заедно с децата. Това редно ли е? При вас децата работят ли?

  – Не навсякъде – каза Маша. – В парниците е позволено. Нямат друг избор. Работата е денонощна. Пък и дребни части винаги са нужни – за запълване, ако някой се счупи или излезе от строя.

  – Части? В какъв смисъл? Какво точно правят в парниците? – попита Джъд.

  – Нищо специално – държат се плътно помежду си за ръцете и краката. Фасулска работа! – каза презрително Вергилий.

  – Но защо? – не разбра Дун.

  – Защото са строителен материал.

  – Строителен материал? – изуми се Дун. – За какво?

  – За парниците, разбира се! – каза рязко Вергилий. – Парниците на Маяковски са направени от триъгълни бурлюци – най-добрият строителен материал за целта. Плътни са, умни, трудно се чупят, могат да променят цвета си и да регулират потока от светлина, който пропускат – през повечето време са прозрачни, но могат да станат и съвършено бели, за да отразяват светлината, ако е необходимо. Освен това се държат едни за други с мъртва хватка и не се пускат, особено семействата. Идеални са! Ох, докога ще ми задавате тези глупави въпроси! Оох, горкият аз! А, ето ги и тях! Сами можете да се убедите.

  Покрай набралата скорост амфибия се заредиха обширни пространства, заети от безкрайни тунеловидни парници. Някои от тях, повечето в частта си откъм пътя, бяха явно повредени. В дъговидните им покриви, съставени от множество прозрачни триъгълници, в които можеха да бъдат разпознати бурлюци само по веещите се по върховете и основите им разноцветни перчеми, зееха огромни дупки, направени явно по време на атаките на хрътките. Около тях се суетяха други триъгълници, катереха се по полегатите стени и заемайки мястото на повредените си другари, кърпеха с телата си покривите и заличаваха пораженията.

  – Тази работа е доста неблагодарна – каза Маша. – Взех адреса на оранжерията, където започват работа Син и Низ. Като се върна във Вълчотрън, ще помоля Саша да им изпратим слънчогледово семе, колкото им трябва, за да си направят собствена оранжерия. Ще им дадем шанс да започнат отначало. Останалото ще зависи от тях.

Още няколко часа им бяха необходими, за да излязат от равнината, покрита с оранжерии. Пътят продължаваше да следва реката, която тук стана по-тясна, свърна на юг и сега течеше в югозападна посока. Появиха се пак заснежените хълмове и Нав без Ду сега лъкатушеше между тях, разделяше се на ръкави и пак се събираше, а някъде образуваше живописни проломи. После руслото свърна отново на запад, пътят излезе на равно и в светлината на залязващото слънце пред пътешествениците се очерта силуетът на висока планина, чиито гористи заснежени склонове се носеха стремително срещу тях. Планината имаше три бели върха, средният от които беше с форма на глава на елен с огромни разклонени рога.

  – Рогатата планина – каза Вергилий и въздъхна с облекчение. – Това е границата с Гуролен. Още стотина километра и сме си у дома!

  – Ще се наложи обаче да спрем някъде да пренощуваме – каза Дун, който беше сменил Габриел на волана. – Габриел спи, а аз съм ужасно изморен. Умирам за сън!

   – Няма проблем! – каза уверено скелетът. – Знам едно подходящо място. Само да минем КПП-то и след петнайсетина минути сме там.

(Следва)

1. Екологична пирамида (още трофична пирамида) – графично представяне на разпределението на биомасата или енергията между различните трофични нива в дадена екосистема. Пирамидалният характер на хранителните вериги, съществуващи между тези три трофични нива, се изразява с това, че преминаването на веществата и енергията от едно трофично ниво в следващо винаги е съпроводено с известни загуби.

Първото трофично ниво се заема от т.нар. продуценти: автотрофните организми, които с помощта на слънчевата енергия произвеждат (фотосинтезират) органични вещества от неорганичните вещества на биотопа, в който се намират.

Второто трофично ниво заемат т.нар. консументи: хетеротрофните организми, които консумират органична материя. Към организмите от това ниво се числят от една страна растителноядните животни (фитофаги, консуматори от първи порядък), а от друга страна – хищниците (зоофаги, консуматори от втори порядък). Самите консументи от втори порядък също могат да служат за храна на други хищници, и така в това трофично ниво се появяват консуматори и от трети и по-висок порядък, но в природата рядко се срещат толкова дълги хранителни вериги. Третото трофично ниво се изразява от т.нар. редуценти, които са организми, разграждащи органичните вещества до неорганични.