2 юли

Беше на възрастта на баща ѝ и тя постоянно повтаряше, че не може да изпита физическо влечение към него. Сложил тъмните си очила, той й напомняше на Адриано Челентано - един от любимите ѝ певци, с неговата знаменита песен "Confessa". Тази мисъл бе проникнала като змия в подсъзнанието ѝ и пося там тайното желание за близост. Нощно време сънуваше неприлични сънища, от които се будеше и плачеше, а разсъненият ѝ съпруг я питаше какво се е случило. Но естествено не получаваше удовлетворителен отговор. От офиса си поддържаше гореща телефонна връзка с друг – значително по-млад мъж, който бе успял да я убеди, с ловкостта на изпечен мошеник, че той е нейната половинка. Беше му повярвала, защото бе прочела само няколко книжки през живота си, между които една беседа на Дънов по въпроса за половинките и сродните души. И един ден, когато той я бе посетил в офиса ѝ и водеха приятелски разговор, позвъни същият млад мъж. За да проведе разговора си насаме, го помоли учтиво да си тръгне. Той стана, но за да стигне до вратата траекторията му минаваше точно покрай нея. За миг телата им почти се докоснаха. Тя изведнъж пребледня и се олюля прималяла. Усетил огромното й желание за близост, с решителна крачка я отмина и се озова навън. След този случай сякаш отношенията им внезапно охладняха. Но в една гореща юлска утрин той се появи на вратата на офиса ѝ с бронзов загар, подобен на Мартин Идън и тя мигновено забрави своите теории за половинки и сродни души. Всички бариери между тях паднаха по неописуем начин. Подхвърли я във въздуха като малко дете и тя увисна на врата му. Страстта изби в червени петна и по двамата. Вече нямаше спирачки, нямаше предрасъдъци. Тя стенеше и тихичко произнасяше "леле", докато...свърши. Намираха се в задната стая на офиса ѝ. Тази за гости. И точно тогава входната врата на офиса се отвори с бурно насилие, неподхождащо на един възпитан клиент и се чу яростен глас: "Котенце, вратата нещо заяжда. Ще трябва да я оправя." Подобно гарванът на Едгар По, в офиса влетя съпругът ѝ – около четиридесет годишен мъж с физика на боец от чуждестранния легион. Бе снажен, мускулест, със суха фигура. Спокойно можеше да мине за наемен убиец. От онези, които справедливо наричат Чистачи. Стресирана, тя за части от секундата пооправи омачканата си рокля и разчорлената си коса и излезе да го пресрещне, но нямаше как да прикрие издайническите червени петна по лицето и врата си. "Мишленце, какво се е случило?" – Бе единственото, което успя да скалъпи. "Мишленцето" с решителна крачка нахлу в задната стая на офиса, но Другият бе успял да си надене отново тъмните очила и да застане на стола в прилична поза. Представи се с неясна дикция, но съпругът нищо не чу. Оглеждаше и двамата оценяващо и подозрително. За щастие червените петна бяха поизбледнели, а физиономиите им вече изглеждаха стихнали и умиротворени. Настъпи крайно неловко мълчание. Тогава тя с типично женска хитрина се окопити и взе инициативата в свои ръце. Другият се изправи, за да си тръгне, но тя го спря с думите: "Ти току-що дойде. Поне изпий една чаша натурален сок от кайсия." И преди да дочака отговор, с пъргавината на пума, отскочи до хладилника, отвори го и ловко извади въпросния сок. Миг по-късно Другият вече отпиваше на малки глътки хладното и ободрително питие. Завърза се нелеп разговор между тримата, продължил около четвърт час. Разговор необходим за своеобразно алиби пред съпруга, който не успя да получи доказателства за подозрението си, ала гледаше все по-мрачно. Възползвайки се от една прокраднала се незначителна пауза в разговора между тримата, Другият най-после успя да си тръгне точно навреме. Прекрачвайки изхода на офиса той въздъхна облекчено. Това бе един от най-опасните дни в живота му.  Бог бе забавил нещастния съпруг с точните няколко минути, животоспасяващи и за двамата. Представи си как тя тази вечер ще ощастливява половинката си и вероятно дори ще изпитва страст от това, само и само, за да покрие следите си. Изпита почти перверзно удоволствие при мисълта за тази сцена. Парадоксално бе се превърнал в инструмент за укрепване на брака им. Щеше да запомни завинаги този паметен, спасителен ден – 2 юли и никога повече да не стъпи в този офис. В този миг съпругът може би подсъзнателно му благодареше за това негово решение, а Челентано пееше поредната си песен с грозноватата си, но печелеща симпатии усмивка.