(Из града на Тепетата се лутаха млади времеубийци…)

1…

Аз съм човекът, който може да те излъже за двадесет и две стотинки. А мога да те излъжа и напълно безплатно… Искаш ли?

2…

Излизам от Трамвая… Колко много багаж нося със себе си! В главата ми като делва се изляха толкова много спомени и всичките все хубави… Толкова много… Не знам дали ще мога да ги понеса… Шляпам по мъртвата улица с конформистките си кецове. Зимната Самота протяга пръсти, за да ме сграбчи… „Винаги сме дружали” – простенва Тя, но аз се отдръпвам…

3…

За думите:
Алиса, моля ти се, обясни им! Кажи им, че думите са просто думи… Алиса обича хората мълчаливо, а не с главни букви. (Мълчалива обич…) Тя не използва думите „Обичам те!”, просто защото те изобщо не са силни, само думи… Сега разбрахме ли се? Толкова за картичките със сърчица и пухкавите зайчета за Свети Валентин!

4…

Разхождаме се из града на Тепетата. Аз, Бог и Животът. Говорим и е топло… Ще се преместя да живея в Града на Тепетата само, заради хубавото Време… Хубаво Време и хубави Хора…
„Боже, къде отиваме?”
„На кино…”
„То целият Живот ни отиде на кино…”

5…

Мислиш ли, че знаеш всичко? Научи ме тогава, но да знаеш, че аз и конформистките ми кецове не понасяме истини, освен ако не са поднесени на час по лъжичка…

6…

Градът на Тепетата е красив нощем… Денем също и въобще… Всякога… Отиди там, когато в ума ти разцъфват Спомени. Ще видиш как едновременно откъсваш от Старите и посаждаш Нови Спомени… Твърде красиво, за да го понеса… Понякога има твърде много красота…

7…

Май не изяснихме едно нещо – Алиса е Бог… Сега стана ли ясно?

8…

Обичаме мълчаливо, защото и ние като Галина Николова сме зашили устата си с конец, нали, Алиса? Няма как да отговориш, знам… Това беше просто един реторичен или „риторичен” въпрос, защото формата е дублетна, казват… Нека казват, каквото си поискат…

9…

Не искаш ли все пак да те излъжа за двадесет и две стотинки… Или безплатно?

10…

Алиса ми каза, че си скучен романтик. Не й вярвам – тя е перфекционистка. Затова понякога е разсеяна и говори прибързани неща… Покажи ми колко си скучен, а аз ще те излъжа за двадесет и две стотинки, така става ли? Който е казал, че сделките сплотяват, много се е излъгал…

11…

Ако човек играе сам със себе си на шах и му е скучно, то ще му бъде скучно, независимо с кого другиго играе, защото той самият е скучен… Така каза Алиса… И е права… Все пак Тя е Бог, нали?

12…

Кална локва от Думи… Скоро ще трябва да измета себе си и Думите си от Този Град… А не искам…
13…

Плача… Не мога да спра… Но няма да направя Сцена. Говоря ти с равен, плавен тон: „Приличаш на баща ми… Той обича хората през изкривеното си разбиране за обичане…” Плача… Но и на мен не ми е съвсем ясно защо…

14…

„Не знам какво да правя, когато някой плаче…” – казва Бог.
„И аз… Особено ако аз съм този, който плаче…”
Нямаше ли да е още по-трудно, ако знаехме какво да направим, но не можехме?

15…

Ако повярваш в мълчанието, ще се научиш да говориш…

16…

Прощавайте, имате ли огънче? Не, не е за мен. Аз вече не пуша. За Бог е… Иска да си запали цигара…

17…

Животът ме целува… Сядаме на пейката в Градината… Аз, Бог, Животът, Гълъбът, Момчето Без Очила и Комичката… Но моля ви се – минават две баби и казват: „Само за снимка сте!” Не, не сме за снимка… Ние сме за филм! И всъщност знаете ли какво? Толкова е хубаво това, което ни се случва, че е като на филм… Така каза Алиса (Бог)…

18…

А ти кой си?

19…

Колко тъжно… Някога се събудих в един автобус и прошепнах: „Знам какво съм, мимоза съм!” Но когато Бог ми го припомни, докато ходехме по Главната, осъзнах, че вече не съм мимоза… Не знам кой съм… Пак ли?!

20…

Книгите, които чета ме вдъхновяват, олющват старите ми Мисли и на тяхно място изникват нови – разпръскват прашеца си… (Което ми напомня: Не газете тревата, пушете я…)

21…

Небето няма цвят… Защото този, който малките деца мислят, че е син, всъщност е просто наслагване на дребни частици, невидими за окото… Дали и аз нямам цвят?

22…

Тези дни станах невидим… Съвсем без да искам… Учителите непрекъснато питат: „14 номер? 14 номер къде е?”… Това обикновено става, когато съм точно под носа им и съм с онова яке, което Бисквитата ми избра… Значи това е Яке Невидимче… Дори и гласът ми започна да изчезва… Да изтънява… Съвсем бавно и постепенно… Хората непрекъснато ме питат: „Какво каза? Говори по-силно?” Но не мога… Гласът ми започва да отслабва… Като ластик, който загубва еластичността си след време…
А аз губя видимост… Затова се опитвам да нося по-шарени дрехи, уж да ме виждат хората… Страх ме е… Вече като се събудя, ме е страх да се погледна в огледалото, защото понякога дори и аз не мога да се видя в него… Кожата ми става прозрачна като целофан и костите прозират през нея… Не може ли някой да ми помогне? Няма ли нещо като Наръчник за Невидимите… Дори и да има, сигурно и той е невидим… Обърквам се… Вече нищо не знам, абсолютно нищо! Едно е сигурно – очите ми са сини…

Ето… Излъгах те и то съвсем не безплатно – откраднах ти от времето…